11/04/2024
Загуба
Като значителна част от българите и аз съм израснала на село. И като значителна част от българите ще кажа, че моето село е най-хубавото село. То е много красиво, намиращо се в Средна гора, заобиколено от гори, свежо и спокойно. Не това е причината да го обичам. Обичам го, защото там се родих, там израснах, там видях простотата на живота. Тя ми беше показана от моите най-скъпи хора - тези, които скоро няма да ги има - нещо, което знаех, но скоро започнах да осъзнавам.
Дядо ми беше емблематичен човек. Типичен селски мъж, но със сърце широко като морето. Той имаше малък трактор, с който се придвижваше по гори и по села, по ниви и лозя. Душата му жадуваше горите. Може би неслучайно там прекара
последните си мигове и очите му се затвориха сред природата. Когато беше още в силата си голяма част от деня си той прекарваше именно там, а през останалата част стоеше на седянка в близкото кафене да изпие някое кафе, а помежду другото и някое "водче", както обичаше да се изразява самия той. Разбира се, когато се сблъска с диабета, водките намаляха, но му бяха все така сладки. Той беше гробаря на селото. Смел мъж, който безвъзмездно откликваше на нуждата и подготвяше умрелите за погребенията им. Бръснеше ги, къпеше ги, обличаше ги, а накрая ги караше към гробището. Навярно много разсъждаваше върху всичко, което беше видял. Дядо все ми казваше: „Деде, какво ли ще бъде като умра? Ще ме заровят там и нищо няма да остане от мен.“ Мисля, че му казваха професионално изкривяване - е, той си го имаше. От време на време в ума му проблясваше надежда, че може би има нещо след смъртта – Бог или "некаква" сила… В един момент, обаче страхът започна да надделява. Той се превърна в най –
добрият му приятел. Мисълта, че може всеки момент да умре го ужасяваше
дотам, че беше превзела цялото му съзнание. Казвах му „Деде, живей си, не се страхувай. Търси Бог, пък колкото ти
остава,толкова.“, но това не помагаше. Всеки път, когато бях при него или се
чувахме, той ми казваше: „Сънувах много лош сън, деде, днес ще умра.“ Аз, разбира
се не му вярвах, макар че все в един момент щеше да познае.
И така с времето силата му взе да намалява. Заприлича на типичния старец, слаб и леко приведен, който стъпваше едва-едва и прекарваше целия си ден, затворен в малката си стаичка, а единственото му излизане от нея бе, за да събере дърва в една стара, изпочупена кофа от латекс, с които да подсили печката си. Навярно беше много самотен, именно защото беше неразбран, а в него се биеха страх и тревога. Нито един от нас,
неговите близки, не подозираше, че денят да си замине наближаваше. В съзнанието ни
той беше винаги присъстващ. Аз лично не можех да възприема, че един ден този
човек, вече няма да е с мен. Знаете, има едни хора, които чувствате по различен
начин – по – близки от приятели, по – обични от бащи, по – грижовни от майки. Така го чувствах и аз.
Смъртта му ни изненада като крадец през нощта. Дойде и го отмъкна за секунди. За
него, разбира се не беше неочаквано. Той чакаше всеки ден и като всеки ден, с трепет беше казал: "Аз днес ще умра.". Все пак навярно е отговорил на въпросите си. Така, като се замисля, може би такава смърт бихме желали всички. Бърза и внезапна, без мъка, без болка. Аз трудно възприех, че него вече го няма. Нямах опит с умрелите хора. Ще си кажете „Какъв пък опит толкова ти трябва?“ - предполагам малко, колкото да можеш да ги погледнеш и да се сбогуваш с тях. Толкова много исках да го видя, защото просто не вярвах, че всичко това е истина. Видях, че лампата свети и реших, че при него има някой, затова и поех смело към неговата стая. Оказа се, че той беше сам. Отворих
вратата, видях краката му на леглото и наивно погледнах към лицето му, очаквайки, че ще ме погледне, както правеше винаги, ще скочи от леглото и ще каже: „Ела бе, дедо, кажи ми нещо, какво правите? Как сте?“ Гледах го лежащ и безжизнен на леглото. Пристъпих леко. Плъзнах ръка по прошарената му коса, погалих гладкото му чело, главата му беше все още топла, но ръцете студени като лед. Сълзите ми започнаха да се стичат. Това беше онзи момент, в който аз се сблъсках със загубата, макар и месеци преди това да бях изгубила нероденото си дете. Сега беше различно. Купищата спомени се забиваха в мен като остри стрели, които за жалост няма да
бъдат извадени. На устните ми стояха думите: „Боже, съживи го.“, но жестоката
реалност ме накара да осъзная истината. Той живя достатъчно, какво повече да
искам? В стаята сякаш беше настанала зима, макар януарският ден да не беше типично януарски. Дядо ми носеше топлина, но и онази простота, която ни липсва в днешно време - частица от онова време, в което всичко беше някак по-истинско. Може би с времето болката ще намалее, но като, че ли част от сърцето ми откъснаха. Има едни такива хора, които не са готови за наставащото време. Постмодернизъм го наречете или нещо друго - като родени в неподходящия век. Аз съм един от тези хора, а с дядо, като частица от онова време, си отиде спомена за простотата на живота. Навярно някак ще се приспособя.
