
11/10/2025
Скъпи приятели,
Видях дискусията на жителите на квартал Коматево във връзка с предложението на „Браво Пловдив“ за именуването на парка на името на големия български революционер Иван Михайлов. Уважавам мнението на всеки, както и правото той да го изрази. Молбата ми е обаче, преди да хвърляте определения към исторически личности, първо да се запознаете с тяхното дело.
Иван Михайлов, наричан на галено в пределите на географската област Македония Ванчо Михайлов (Ванче се използва от сърбите и сърбоманите) , е последният български революционер. За сърбите е терорист. За гърците е терорист. За нас, българите, е революционер!
Много се натъжавам, когато срещам коментари на българи, които не познават историята, на българи, които са зомбирани от манипулациите на Коминтерна, подкрепяни от БКП, и отказали се от нашите сънародници, попаднали в териториите на Югославия (РСМ, Република Сърбия и Косово днес), Гърция и Турция.
Вървейки по логиката на определящите Иван Михайлов като терорист, по същия аршин Левски е терорист, Ботев е терорист, Хаджи Димитър, Караджата, Петко Войвода – са терористи. Може би и всеки, който познава и помни историята, като горд българин, е терорист. За тези хора и аз съм терорист.
Към тези хора мога само да се обърна с думите на Паисий Хилендарски: „О неразумни юроде, защо се срамиш да се наречеш българин?“
Живеем в странни времена. Идолите ни са в калта. Лидерите ни са кални. Мрак е обхванал България, а и Европа. Не знаем накъде вървим, а обичайно това значи, че вероятно ще стигнем някъде другаде.
Манипулират ни и отляво, и отдясно. И от изток, и от запад. Живеем забързан живот, обременени само от личното си оцеляване и благоденствие.
Това е грешният път. Това е пътят на изчезването ни като народ, изчезването ни като нация.
Но аз не съм загубил надежда! Вярвам, че заедно можем да пребъдем. Били сме империя. Били сме роби. Възкръснахме след Освобождението. Показахме, че Съединението прави силата, а след това дойде мракът на комунизма. След него – блатото на лъже-демокрацията.
И аз бях загубил вяра. И аз бях втренчил поглед само в собственото си оцеляване и бях сляп за общественото благо. Но прогледнах. Хората, които срещам, ме извадиха от матрицата. Има надежда за обществото ни. Има надежда за българите във и извън пределите на България. Има надежда за България!
Затова ще се позова на патриарха на българската литература – Иван Вазов, като вярвам, че това е съотносимо и за нашата епоха: „И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века!“
Призивът ми е: нека преди да търсим конфронтацията, да търсим общото. Вярвам, че с разговор – откровен и истински – може да преодолеем различията си. Тук не става дума за именуване на едно обществено пространство, а за националната ни памет и бъдещето на нашите деца. Вярвам, че това е голямата цел и идеал, за които трябва да работим.