Edition Elm

02/10/2024

Although Four Dialogues (1926, originally for piano) somehow recall the J. S. Bach’s Inventions by the strict counterpoint, the music is coloured by the unique melodic, rhythmic, and harmonic language of Béla Bartók. It's a lovely short cycle of showcase pieces for the brass quintet – Moderato, Andante, Lento, Allegro vivace, that explore the soloistic skills of the players.

The Petite Suite comes from another origin. In 1936 Bartók transcribed for piano six out of his 44 duets for two violins (1931), entirely based on folk tunes from countries where he spent his childhood – Hungary, Romania, Slovakia and Ruthenia (now a region in western Ukraine). The revised edition (1943) includes only 5 of them in a really sweet seven minutes long Petite Suite – Sorrow, Romanian Whirling Dance, Quasi pizzicato, Burlesque – Ruthenian Dance, The Bagpipes. And again the musical language of Béla Bartók is here to please performers and audiences too.



Edition Elm
Ivaylo Hristov

Two cycles of miniatures beautifully adapted to the sound and skills of the brass instruments by Ivaylo Hristov.

24/09/2024

„Ако нямаш постоянсвото да работиш над това, което ти е дадено, нищо няма човек да стане. Талалнтът е, можже би, съвсем малка частица, обаче как ще доразвиеш тази дарба – там е само работата, и то страшна, къртовска работа. И да имаш – най-важно – вяра в себе си!“, казва Владигеров.

През годините той е усвоил не един и два занаята на музикантското поприще. Прекрасен пианист и отдаден композитор, той е също вещ и добре школуван в дирижирането, пардон – в диригирането. Бил е и старателен до пунктуалност в редакторска работа по нотен текст, като много издания, и далеч не само на негова музика, са минали през очите му преди да се печатят. От неговите все изтъкнати ученици се знае да е бил добър, макар и своенравен преподавател по композиция. За таланта му да преподава пиано обаче не се говори много, а пък най-доброто му постижение тук е не друг а Зиги – именитият Алексис Вайсенберг е тъкмо негов ученик. На цяла плеяда именити български пианисти той е помагал инак, с присъствие да го наречем. На тях е и посвещавал свои клавирни произведения, насърчавайки ги да свирят музиката му.

Петте силуета за пиано оп. 66 остават без посвещението, което Владигеров грижливо е изписал в ръкописа. И това е всичко, с което се е изчерпал гнева му по повод пиперлива реплика към неговото творчество на обещаващ тогава млад пианист. Такъв е бил Владигеров – незлоблив и нетаящ мъст у себе си. Имал си е друга работа – да обгрижи с труд и постоянство дарбата си, за да даде плодовете, на които сега можем да се радваме.

Edition Elm Издателство Елм публикува първо издание на Пет силуета за пиано, оп. 66. Изданието в уртекст стъпи на архивите на автора, съхранявани в Къща музей "Панчо Владигеров" - София. Текстът бе сравняван с всички налични в музея копия, като върху него като редактори работиха пианистите Krassimir Gatev Красимир Гатев и Mario Angelov Марио Ангелов, в сътрудничество с директора на музея, г-жа Nadya Sotirova Надя Сотирова.

Пет силуета за пиано - Въведение, Спомен, Танц, Поезия, Весел танц - ca 7-8'

02/09/2024

And here's a real beauty for the brass quintet – playing genuine flamenco in Manuel de Falla's ballet "El sombrero de tres picos".

Dance of the Miller's Wife (Fandango) – 4'05"
Dance of the Neighbours (Seguidillas) – 3'25"
Dance of the Miller (Farruca) – 2'56"
Dance of the Magistrate (Menuet) – 2'04"
Final Dance (Jota) – 4'15"

All these dances are arranged in composer's own concert version by the trombonist and arranger Ivaylo Hristov. They can be performed separately or in whole following the order above according to their appearance in the ballet.

Fandango, Seguidillas, Farruca, Minuet, Jota - concert version of all dances from the ballet, arr. by Ivaylo Hristov, ca 16'45

01/09/2024

„Мисля, че един човек, който е призван да твори, той от самото начало, откогато е почнал, до края на живота си ще пише! Това е един извор, дето не може човек да го спре. Разбира се, ако има главата му какво да роди и да каже.“ Това са думи на Панчо Владигеров из негово радиоинтервю пред музиковеда Стефан Лазаров, близък негов приятел и изследовател на творчеството му.

Имала е какво да каже главата му и в последните му години, когато Владигеров по-малко се занимава с композиране, а повече обработва своя музика, било за две пиана, било за оркестър, било за глас или друго. Голяма грижа и особено внимание тогава е хвърлил в подготовката за интегрално издаване на произведенията си в многобройни томове, а и пак така интегрално, и за жалост не всеобхватно, издаване на звукозаписи, подготвяни да отбележат неговата осемдесетгодишнина.

Трите багатели на Панчо Владигеров са последната негова завършена композиция. В тях изказът му наистина е съвършено различен в сравнение с младите му, да ги наречем буйни композиционни години в Германия. И точно както той твърди другаде в интервюто: "Търсил съм нови пътища, нов изказ, но аз винаги се придържам твърдо към моя стил и мироглед." След последния такт в ръкописа ясно и четливо е отбелязал: "София, 4 юли 1978 г."

Два месеца по-късно сърцето му не издържа. Владигеров не дожиява юбилея си. И не работата го прекършва, и не е здравето му да е крехко. Както се казва в онзи популярен анекдот, починал бе "от опечалените"...

Това е първо и единствено издание Трите багатели за пиано опус 70, публикувани в уртекст от Издателство Елм Edition Elm.

Три багатели за пиано, 'на Красимир Гатев' - Тъга, Малка балада, Хумореска - ca 6-7', последно произведение на Владигеров

31/08/2024

Когато видях за пръв път проф. Джуджев, той беше на 51 години. Както се казва, в разцвета на силите си. В аудиторията влезе красив, одухотворен мъж. Безупречно облечен, с респектираща осанка и много силно вътрешно излъчване. Това излъчване ще го нарека европейско. По-подходяща дума не намирам. Обликът му направи впечатление на всички. И външният, и особено духовният. Той заговори за народното творчество, за неговите създатели и носители. А кои бяха те? Хора от народа. От села и малки градове. Песнопойци и свирачи на инструменти, вещи в хорaта и обичаите в различните празници. А празниците, само християнски ли са? Някои идват от много далеч, от много отдавна. Отпреди Новата ера. От дълбока древност. От времената на траки и гърци. И дори от още по-рано. А създатели и носители на народно изкуство има живи и днес. Сигурно всеки ги е виждал, нека си спомни...

Често Dr Джуджев ни цитираше такива мисли:

„Народната песен е моят идеал“ – казал го е Йоханес Брамс.

„Една народна песен значи толкова, колкото една фуга от Бах или една соната от Моцарт“ – е смятал Бела Барток.

Сигурно повечето от студентите до този момент не бяха чували и името на знаменития унгарски композитор. И нямаха представа, че е записал на ръка или с фонографа на Едисон хиляди народни песни. От много страни, включително и от България.

Мнозина следяха думите на професора с възторг, с широко отворени очи. Скептично го гледаха малцина. Ставаха все по-малко. Пред нас се създаваше друг образ на нашата Родина. Изучаването на народното творчество я рисуваше като древна цивилизация свързана с непреходни ценности във времето и пространството. За тях не съществуваха границите, които знаехме.

Родовит панагюрец (на това много държеше), Стоян Стоев Джуджев е роден в Пазарджик на 6 декември 1902 г. Син е на виден юрист, разследвал обстоятелствата около убийството на Алеко Константинов. Завършил е Музикалната академия в София. После Парижкия университет. Там защищава докторска степен с труда си Ритъм и такт в българската народна музика. Това става през 1930 г. Съчинението му е публикувано на следващата година.
. .

Нашият професор не пестеше време и сили да представя пред студентите различните аспекти на огромната си наука. Повтарям – слушахме го с интерес. Бих казал и с разбиране. А как той трябваше да провери какво и как сме научили? Изпитът при него бе много труден. Освен теоретичната част, там се предвиждаха практически познания и умения. Всеки трябваше да знае определен брой песни – да ги пее, и хорa – да ги играе. Това бе най-трудният изпит в Консерваторията. Но не и най-страшният. Той бе по хармония. При проф. Парашкев Хаджиев, човек с непредвидими настроения и емоции. Можеше да скъса някой заради нищожна и случайна грешка. Писал беше тройки на Васил Казанджиев и двойки – не една – на Милчо Левиев. Когато негови близки го попитали защо го прави, казал че много обичал да пише двойки. Виждал съм и другаде професори, почитатели на двойките. Но за разлика от него, не бяха добри педагози. Доколкото помня, слабите оценки бяха рядкост при д-р Джуджев. Когато се налагаше, той просто връщаше студента за повторна среща.

А при Казанджиев срещите бяха повече от две. Васко беше в ужас. За да му помогнат, на Джуджев се бяха обаждали проф. Константин Попов, диригентът Константин Илиев и не знам още кой. Но той им казал, че си знае работата и помолил да не го безпокоят. Тогава моят колега ме помоли да му помогна. Т. е. да му обясня неща от теорията, които му били трудни. Имаше основание за тревога. Невзетият изпит анулираше семестъра, учебната година можеше да пропадне. А това водеше до военна служба за студентите. След отбиването ѝ образованието можеше да продължи и да приключи. Такъв беше тогавашният закон. И така, оказах се в ролята на педагог. Слушателят не беше само моят приятел, а и колежката Олга Шевкенова. Отлична пианистка, възпитаничка на проф. Андрей Стоянов, тя отдавна достигна международно признание. Приготвил се бях старателно. С много нотни примери, със схеми и таблици на ладове и ритми. „Занятието“ бе достатъчно по времетраене. Бъдещият голям диригент и композитор слушаше внимателно, записваше си, взе от мен всичките схеми и примери. Виждаше се, че без друго е наясно с материала. Олга се държа в рамките на „артистичната толерантност“, прояви внимание към „преподаващия“. Бе спокойна. Май нямаше какво много да научи от тази среща. На изпита получи отличен. А Васко? Проф. Джуджев му казал:

– Е, Казанджиев, как исках да Ви пиша отлична оценка! Съжалявам, тя ще е „добър“!

(Тогава системата беше петобална, б. а.). Това типично студентско преживяване говори много красноречиво за екзаминатора и за екзаминирания.

Подобно е едно друго такова преживяване. Отнася са до мен. Проблемът е, че нямах никакъв усет към танца и пеенето. Не можах да го добия и досега. Васил Стефанов казваше, че не може с глас да подскаже нищо на оркестъра, както е обичайната практика. Аз – още по-малко, още повече, че не е имало какво на кого да показвам по този начин. Що се отнася до танца... виждал съм на дансинга и Пипков, и Владигеров. Те, най-ритмичните български композитори, не знаеха да танцуват. Липсата на склонност към известна култура на глас и тяло не може да бъде оправдание за омаловажаване на едно академично задължение. Мисля, че все пак съм могъл да науча някое „по-просто“ хоро и няколко песни. В хорото стигнах до една-две стъпки. Не повече. Обстановката в къщи бе просто безизходна. Моята майка бе много тежко болна. Нямах никаква възможност да се подготвя според изискванията. Тогава се обърнах за помощ към асистента на д-р Джуджев, Манол Тодоров. Помолих го да му обясни в какво положение се намирам. Всичко завърши благополучно. Този жест на професора и неговия асистент – още тогава изявен познавач на фолклора – никога няма да забравя.
. .

Един само поглед върху библиографията на д-р Джуджев може да ни даде твърде много. За интересите и възможностите му, за характера на работата му, красноречиво говорят цитираните заглавия. Двеста тридесет и шест на брой за почти половин век (1928-1977). Това са книги, учебници (да разбираме научни трудове), научни съчинения с точно обозначен профил, публицистика от най-различен вид, важни доклади и съобщения от участия в множество международни конгреси, симпозиуми, форуми. В странство и у нас. Някои са на много високо равнище, други „не толкова“. Професорът твърдеше, че науката трябва да бъде достъпна и разбираема за хора от всяка обществена среда, за хора от всяка възраст и образованост. Заглавия като „Народната музика като обществено явление“, „Несметно музикално и танцово богатство“, „Апотеоз на народната песен“ привличат вниманието ни с емоционалния си заряд. Взети са случайно от обширния списък. От тях само третото се отнася за събитие в България, за празниците „Китна Тракия пее и танцува“ (1966). Другите показват отношението на автора съответно към сръбската и азербейджанската музика. За нашия учен всяко народно творчество е достойно за внимание, уважение и подкрепа. Без значение къде се намира на географската карта и какъв е националният му произход и характер. Разбира се, преднина имат проблемите, свързани с българския фолклор. Неговата област е огромна, в нея ценностите са безбройни и нямат давност. Но те не са еднакво и добре изучени. Затова нерядко вниманието на д-р Джуджев е насочено например към наследството на бесарабските българи, на българите в Албания, или към изкуството на българските турци. По волята на съдбата те половин хилядолетие живеят с българите под едно небе и дишат с тях един въздух.

Вярно е, че народното изкуство винаги е било в центъра на вниманието на д-р Джуджев. Интересуват го обаче и много други неща. Например състоянието на музикалните ни институции – учебни заведения, оркестри, оперен театър. И какви са начините те да бъдат подпомогнати и усъвършенствани. Или какви да са по смисъл и форма нашите оперни произведения. Не пропуска случай да отбележи събития от концертния живот. Отзивите му за пианистките проф. Жени Ковачева, именитите французойки Ивон Лефебюр и Магда Талиаферо и още по-именитата българска певица Елена Николай се помнят с интерес. Публицистиката, която практикува, му предлага и други възможности. Той например представя с подходящ предговор книгата за Паганини от италианския автор Нино Салванески „Дяволската цигулка“ (1946). Тя беше първото четиво за великия италианец в български превод. На антикварния пазар я търсят и досега. Джуджев пише статии за кончерто гросо-то, за Деветата Беетовенова симфония, за Лондонските симфонии на Хайдн, за класѝка на двайсети век Оторино Респиги. Отразява първото изпълнение у нас на Матеус Пасион от Й. С. Бах (м. май 1936 г.). И предварително двукратно запознава публиката с характера и особеностите на грандиозната творба („Образност и тонова символика в „Матеус Пасион“ и „Пасионът като черковно-музикален вид“” във вестниците „Днес“, „Слово“ и „ЛИК“). Пише и за Вагнер, заглавието е необичайно – „Ритмургията на Вагнера“ (февруари 1933 в сп. „Музикален живот“). Страниците за Беетовен, Бах и Вагнер и днес биха били от значение за мнозина. Нещо повече – и тогава, и по-късно д-р Джуджев е с крачка пред онези, на които е била поверена историята на музиката. Като учебна дисциплина и наука. И само една крачка ли ги дели, особено в 50-те години и след това? Тогава в България практически нямаше преподаватели по тази материя. Имаше някакви инструктори. С погрешно разбрани и зазубрени положения и фрази от идеологията, те смятаха, че могат да проследят и обяснят музикално-историческия процес. Добре го обясняваха! Още го усещаме...

Сборникът Есета е последната книга на академик Стефан Лазаров, която той издаде приживе, публикувана от Издателство Елм Edition Elm. Днес, на 31 август 2024 г., професор, доктор, академик Стефан Лазаров щеше да навърши 89 лета. Нека не забравяме големите!

За личности със световно измерение. За българската книжовност и словесност. За българската музика и творците, които да помним.

26/08/2024

В известен смисъл обаче второто българско издание (1965) [на „Психология на литературното творчество” на Михаил Арнаудов] ми бе по-интересно, не само заради сърдечния автограф – заслужил ли съм го? –

„На моя млад приятел, когото ценя като даровит музиколог и литератор, и на когото желая светло бъдеще“.
10.І.65. М. Арнаудов

а заради предговора от... Пантелей Зарев! Човекът, който беше воювал срещу Арнаудов с всички възможни средства и по всички възможни начини, сега даваше положителна оценка за неговия труд! Дали съвестта му бе проговорила и го бе направил по собствено убеждение или бе по внушение „отгоре” не знам. И „отгоре” и отвсякъде Арнаудов винаги е имал ценители и поддръжници. Що се отнася до неговия противник, в случая доброжелател, ще напомня че още през 50-те години партийната критика буквално го смаза напълно основателно заради безпринципното му и невежествено отношение към творчеството на писателя Димитър Димов, поредната му мишена. Статията бе във в. „Работническо дело” и се наричаше „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”. Зад нея стоеше Вълко Червенков, който преди това лично бе изпратил поздравително писмо до автора. На П. Зарев наистина му се бе събрало много.

Творчеството е здраве, това е основната идея в капиталното съчинение на проф. Арнаудов. От тази позиция можем да разберем защо Роберт Шуман, човек с психично страдание, за да преодолее тежка криза пише цяла симфония (№ 2). И я преодолява! Творчеството е здраве, то лекува и само по себе си носи здраве. А ето и „другата страна”. Във великолепния си роман „Доктор Фаустус” Томас Ман блестящо е въплътил идеята за ролята на сифилитичната инфекция в съзидателната продуктивност на индивида. Именно тя отключва и концентрира интелектуалните му способности и възможности. Главният герой, измислен персонаж, композитор, достига върхове, но и потъва в трагични бездни. Естествено, при хора, страдащи от различни заболявания, има и високи постижения, но не патологията е причина за тях. Това се отнася и за „изкуствените райове”, за дрогиращите и упойващите вещества. Огромно заблуждение е, че те стимулират благоприятно творческия процес. Всяко нещо, което вреди на здравето, вреди и на творчеството. Изглежда така просто!

Сам проф. Арнаудов имаше здравословен начин на живот. Всекидневието му бе строго разпределено между работата и почивката. Каква почивка? Обикновено тя бе дълга разходка. Когато за първи път ме покани да я споделим, останах учуден от напълно съвременното му схващане за движението и натоварването на организма. Бе същинска екскурзия за около час през пресечена местност във Витоша. Изминахме близо 4 километра. Тогава той още живееше в Княжево и бе над 80 години. По-късно, когато за по-голямо удобство се върна в града и се установи на същата улица, на която бе живял някога, разходката не бе забравена. Човек можеше да го види всеки ден по едно и също време по „Цар Освободител”, към Кафене „България”, където се срещаше с приятели, около Народния театър и към Борисовата градина. Съпровождал съм го често. Случвало се е да ме представя на свои познати: „Запознайте се с професор Лазаров”. Та аз не бях още доцент! И когато смутено възразявах, той казваше:

– Не сте виновен, че някой у нас не си е свършил работата.

Имаше предвид академичните власти.

Сборникът Есета е последната книга на академик Стефан Лазаров, която той издаде приживе, публикувана от Издателство Елм Edition Elm

За личности със световно измерение. За българската книжовност и словесност. За българската музика и творците, които да помним.

24/08/2024

Да бъдеш с Добрин [Петков] когато слуша своя продукция вън от студията, без тонрежисьори, техници и редактори е изключително преживяване. Имал съм този шанс. На няколко пъти той ме помоли да запиша с портативния си „Телефункен“ негови изпълнения директно от концертната зала. Едно от тях беше Сюитата от балета „Петрушка“ от Стравински. Слушахме я вкъщи заедно. Звуковата стихия го погълна, през цялото време остана неподвижен, сякаш заспа. А после, докато изразявах възхищението си от прекрасната интерпретация, той извади отнякъде малко моливче по-късо от цигара, грабна партитурата и най-безцеремонно я нашари с различни бележки. Не каза нито дума. Престраших се и го попитах какво толкова не му е харесало? Без да вдигне очи от нотния лист ми отвърна, че още има какво да се работи...

Че беше перфекционист е малко да се каже. Бе много повече. Той имаше волята, познанието и отговорността да постига желания резултат. Но според него не винаги се получавало. Нямаше кой да му повярва... Веднъж ми довери, че имало и „друг“ с подобна нагласа, с когото са работили заедно – пианиста Николай Евров. Щом при прослушването на току-що приключен запис Евров пожелаел да се върнат към даден епизод или пасаж, нещата можели да се усложнят дори дотам, че записа да бъде повторен...

Невероятната работоспособност на Добрин имаше различни образи и измерения. Заварвал съм го например да нанася бележки по оркестрови щимове. Осмелих се един път да го попитам точно какво прави:

– Пиша лъци. – (лъкове) бе шеговитият отговор, т. е. променяше движенията на лъковете в щрайха. Правеше не само това, ревизираше и променяше динамика, темпа. Когато учудените оркестранти възразяваха, че в нотите всичко е фиксирано, той отвръщаше, че го „е направил печатарят“. Това не бе каприз от негова страна, а убеждение, познание, метод. Въпросът впрочем не е нов. Мнозина от големите изпълнители на миналото, а и на настоящето не са се съгласявали с установените стандарти на издатели и издания. Ханс фон Бюлов и Густав Малер например са твърдели, че човек точно трябва да чете нотния текст и да знае, че най-важното е „не в самите ноти, а между тях“. Добрин имаше същото разбиране. Слушал съм го да обяснява защо старите майстори рядко дават темпови означения, или изобщо не ги дават – защото добрият музикант по самия характер на музиката може да определи темпото ѝ. Към Старите майстори отношението му бе категорично – те не бива да бъдат третирани като музейни експонати, а по съвременен начин. А старинните инструменти са достояние на миналото.

– Музиката им не е „животрептяща“, а „жизнепращяща“, всичко у тях е движение и живот. Вижте как са рисували и скулптирали майсторите на Ренесанса и тези след тях, – казваше той.

Сборникът Есета е последната книга на академик Стефан Лазаров, която той издаде приживе, публикувана от Издателство Елм Edition Elm.

За личности със световно измерение. За българската книжовност и словесност. За българската музика и творците, които да помним.

24/08/2024

The Anthem of the European Union as it is known nowadays, here is preceded by Alla Marcia section where the tenore and the male chorus sing: "Go on, brothers, run your way, joyful, like a hero in victory." There are percussions ad libitum and also mixed choir could join to sing their original parts in "Joy, bright spark of divinity!" Beethoven invention at its best! Published in 2020 by Edition Elm.

In slightly over 3 minutes this arrangement is such a great ceremonial opening at any festive occasion.

17/08/2024

ПЪРВИЯТ УРОК

Първият урок трябва да е зашеметяващо увлекателен, независимо от възрастта на ученика, да е изпълнен със загадки и задачки за разрешаване и всеки миг трябва да присъства елемента на откритието, а не поднесена наготово новост. Това се отнася до педагога, който така ще опознае своя ученик и е задължително да открие каква е тази „нова земя”, която му предстои да култивира; да разбере наклонностите, желанията, силните и слабите му страни, да докосне най-тънките струни на личността му. (Никога не забравяйте, че и петгодишното дете е вече личност, то мисли и най-важното – чувства). Пред преподавателя стои задача от повишена трудност – да открие заложеното в тази личност, да го развие и усъвършенства.

Затова би било добре, преди да започнат истинските уроци, преподавателят да се срещне, да поговори с ученика си за разни неща; какво иска да прави, какво да научи, да разгледа ръцете му. Най-напред ще го запознае с частите на инструмента, имената на струните, устройството на цигулката (а защо не и с интересни факти за цигулките). Да му разкаже за нежността и вниманието, с които трябва да се отнася към това великолепно съвършенство – цигулката. По реакциите на ученика, педагогът трябва да определи как да работи с него. Има деца, които могат да бъдат завладяни от приказното в музиката, други са прагматици, трети – смесен тип, който зависи от момента. Всеки от тях има свой път в музиката и учителят е онзи, който трябва да открие този път, да разбере коя „вълшебна дума” отключва стремежа на ученика му за знание и развитие. Едни се нуждаят от ласка, други от „натиск”, трети и от едното, и от другото. И все пак във всеки вид възпитание най-напред са любовта, нежността и разбирането – без това никой не може да успее.

======

Преди точно 10 години Издателство Елм Edition Elm публикува книгата "Стъпалата към храма" на Димитрина Табакова Dimitrina Tabakova – прекрасен човек, педагог и музикант! На вчерашния ден бе готов първият тираж и първите вече заявени бройки заминаха при очакващите ги читатели. И макар книгата да се фокусира върху обучението по цигулка, от първите уроци на малчуганите до изчистването на детайли у напредналите музиканти, словото, носещо духът на един любящ преподавател и разбиращ музикант, е способно да култивира у всеки, избрал музиката за своя професия, чувство за понятност, за ред и леснина при постигането на инак (и все повече и повече непостижими за овладяване!) лесни проблеми в усвояването на нотен текст и претворяването му пред публика.

Да, за виолисти, челисти и контрабасисти проблематиката не е непозната, но поднесена толкова ясно и с такава доброта у преподавателя към обучаващия се, материята сякаш те обсебва и подрежда у щрайхиста всичко онова, което е научено или човек е чувал от кого ли не в битността си на музикант. Странно, за музиканти, които нямат вземане-даване със струнните лъкови инструменти, книгата също дава безценни уроци. За който има очи и уши, разбира се, за когото вратата към Храма на музиката не е тръшната по рождение.

Издателство Елм в мое лице благодари от сърце за труда, положен по издаването на тази книга на Nona Aleksandrova Tabakova, Neda Alexandrova, Krasimir Dechev, Ana Dechev Aleksandrova, Ivaylo Andreev.

Принципи на обучението по цигулка според школата на Йозеф Йоахим, Леополд Ауер и Недялка Симеонова.

17/08/2024

This week Edition Elm joins the International Women's Brass Conference in Mito, Japan where we exhibit lots of music for brass quintet, trombone ensembles and solos. If you are there please stop by our stand and say hello to Mr. Stanley Tanaka and his lovely wife Yoko, browse the scores and make your choice of excellent music for brass! :)

Thanks for the warm hospitality the conference's host Mrs. Kana Madarame and the founder of the IWBC Mrs. Susan Slaughter.

16/08/2024

Големинов пред аудиторията – това бяха изключителни преживявания. Някогашните му възпитаници, които са останали досега, предполагам че никога няма да ги забравят. Дисциплините, които преподаваше – Инструментознание и Оркестрация, по начало са много интересни, богати са на безценна информация. Професорът гледаше на музикалните инструменти като на живи същества, които в камерни състави и различни по големина ансамбли – дори в най-големите – могат да се комбинират по най-различни начини. И да изпълняват най-различни задачи. Пред нас заставаше човекът, който познаваше и наистина владееше душата на инструментите. Във връзка с това искам да отбележа достойнствата на един някогашен негов учебник със скромен обем, озаглавен „Инструментознание“ (1947). Той впечатлява и сега с интересно поднесени данни и разсъждения за музикалните състави и инструментите и с многобройните си примери от класиката и по-новото време. Такива почти не бяха познати тогава на по-широката аудитория у нас. Този труд на Големинов не изгуби значение на фона на цялото му теоретично и педагогическо наследство.

Разяснявайки оркестровия стил и език на различните майстори, той ни съветваше:
– Ходете на концерт, но не само за да слушате музиката, а и да гледате какво става в оркестъра, кое как е направено. И още по-добре е да имате под ръка партитурата на произведението. Слушането с партитура ще ви покаже много важни неща...

Ето и друг съвет, съвсем практичен:
– Внимавайте с автори като Скрябин и Дебюси. Рисунъкът на музиката им е фин, нежен, но оркестрацията им е доста плътна. Ако ще оркестрирате нещо от тях, имайте го предвид...

Характеристиките му понякога звучаха неочаквано:
– И да знаете, че Вагнер понякога считал валдхорните за дървени духови инструменти и дори ги е вписвал между тях, в тази група. А вие – помислете – не всеки може така...

Запомнил съм и една негова мисъл, която прикова вниманието на всички в аудиторията. И тя беше, че Беетовен понякога е оставял празни тактове върху нотната хартия (означавал ги е), оформяйки общите граници на някоя своя тема. После ги е попълвал. Това вече не бе поглед върху структурата на музиката, а върху творческата психология на автора. И ни го обясни не този, който преподава музикални форми. Мислите му от този род нерядко бяха свързани с домашни задания. При него бе в сила традиционната форма на упражнението вкъщи, държеше много на нея. В клас старателно проверяваше резултата, събираше изписаните от нас нотни листа и намираше време да прегледа на място всички. Коментарите му бяха ясни и точни във ведър, дружелюбен тон. Малко негови колеги правеха така. Понякога, и не толкова рядко, навлизаше в сложната материя творчество – инструменти – оркестър – ансамбъл – дирижиране. Ставаше ни особено интересно, защото сме го виждали и на диригентския пулт. Дейността му там бе дейност на майстор. Между възпитаниците му с достойно завоювано име ще запомним Димитър Тъпков, Димитър Христов, Георги Минчев. Преподаваше и по диригентство. Според мен най-добрият му ученик бе собственият му син Камен, диригент, осъществил многолетна международна кариера в широки граници.

За личности със световно измерение. За българската книжовност и словесност. За българската музика и творците, които да помним.