31/08/2025
СКОК В НИЩОТО
/Редактирана версия/
Из книгата „Обединените Арабски Емирства – такива, каквито ги видях и преживях“, която все още пиша.😊🌈
🌴🐪
Хайде на сафари!!
Думите на Шефа погалиха нежно слуха ми и продължиха да го галят, докато не осъзнах, че трябва да отскоча до пустинята с някаква група французи за едно денонощие.
Разглезените от високите си заплати служители в една известна петролна компания изведнъж решили, че им се ходи на екзотично място.
И – загрижена за тяхната сигурност и здраве – управата на абудабската болница, в която работех през далечната 2000 година, доброволно им предложила медицински екип: една операционна сестра (моя милост) и един стоматолог (д-р Х).
Ей така, за всеки случай! Ако се наложи да помогнем на някой, който иска или не иска да бъде спасен от пустинните опасности.
Така и не разбрах защо точно тази комбинация избраха?!
Нашата медицинска намеса щеше да е нужна в случаи на повръщане и припадъци – както от жегата, така и от друсането по дюните.
А може би и от някое вчерашно напиване. Или от съвкупност на всички изброени неудобства.
В категорията „за спасяване“ влизаха също ухапани от змии и скорпиони, или просто някой, който не е издържал на скоковете по пясъците. Под внимание трябваше да се вземат и счупени ръце, крака – и въобще всичко, което можеше да бъде наранено, ако мощните коли решат да се пързалят по таваните си, вместо по колелата си.
Цялото ми желание за екзотични приключения, както и мисълта за това как ще се хваля със снимки на следващия ден, се изпариха като котка, която току-що е видяла куче.
По онова време все още нямах собствено возило, затова трябваше да замина със стоматолога и жена му.
Д-р Х беше един такъв добричък, ужасно възпитан, около четиридесет и пет годишен французин, младолик и добре изглеждащ за възрастта си. Винаги усмихнат и добронамерен, до степен, че понякога ми идваше да му разлея йод върху бялата престилка – дано се ядоса! Не може той да е толкова весел, когато на мен ми е тъжно и ми се плаче.
И така – качихме се с него и жена му в едно безкрайно уморено от живота Опелче, затворихме плътно прозорците (да не би да влезе въздух отнякъде – а и да влезеше, само щеше да ни умори по-бързо) и потеглихме към целта.
Много скоро разбрах, че и двамата – докторът и жена му – не ми мислят доброто. Колата за броени минути заприлича на балон, пълен с белезникави газове – от лулата на доктора и от „Житан“-ите на жена му.
Съществувах в тези пушеци около час и половина.
Всякакви мои опити за отваряне на прозореца или за скок в движение бяха осуетени от любезните усмивки и френските шансони на милото семейство. Не успях да се полюбувам нито на махащите ми с клони палми, нито на неколкократно избухващите светлини на радарите, нито дори на новия си фотоапарат, който унило се поклащаше на врата ми.
Всички лекарства, прилежно сложени в медицинската ми чанта с най-добри намерения, нямаше да стигнат, за да се реанимирам след това „приятелско опушване“. Може би само апаратът за обдишване би ми бил от полза.
Полузадушена и полуумряла, едва се включих в разпъването на палатките за спане, когато нашият „балон“ най-накрая кацна в дубайската пустиня… или там някъде.
Оставих доктора и жена му да се оправят с мястото за нощуване, а аз реших да поразгледам и да видя със собствените си очи докъде ни беше довело желанието на Шефа да се изперчи пред Главния.
Натъкнах се на някакви импровизирани бедуински шатри, пригодени за почивка, екзотични танци и яка запивка.
Който не е спал в пустинята, той не знае – през нощта там е толкова студено, че започваш да си говориш сам, само за да се топлиш от парата, която излиза от устата ти. И тъй като щях да спя в единична палатка, явно щях да разговарям със себе си цяла нощ.
А в пустинята по това време се навъртат всякакви животинки – гладни и кръвожадни.
Като що-годе нормална жена, аз се страхувам най-много от скорпиони. Ухапе ли те такъв красавец – сбогом на близки, свят и бъдеще.
Нямаше да ми е за първи път да се люшкам върху пясъците, докато ребрата и вътрешностите ми се разместят и наместят отново… но това е неизменна част от гъдела, наречен „сафари“.
Пустинята се беше разположила надлъж и нашир и само чакаше групи от скучаещи туристи да я прегазят открай докрай, както им душа иска.
С такива философски мисли в главата се запътих към един „Хамър“, елегантно полегнал между две дюни. В него, още по-удобно, се беше разположил Мачо – с палави очи, които някога са били сини, а сега мътни и с неопределен цвят.
Беше време за лудия бяг на колите по заплашително издигналите се пред нас пясъчни грамади.
И хайде пак в кола! Пак с някой, който мисли единствено за себе си.
Докато си мислех, че искам с друг луд да се потроша в този край на света, доста скъпият „Хамър“ вече летеше малко над пясъците.
Отвратително бързо разбрах, че ако оцелея и този път, никога повече няма да помисля за подобно приключение.
Не ми достигна време, за да разбера дали моят френски шофьор искаше да се изфука пред мен, или просто беше решен на всичко самоубиец.
Мощната кола ту се забиваше с всичка сила отвесно в пясъците, ту се изправяше на задните си колела и с пълна газ се изхвърляше на няколко метра във въздуха.
В такива моменти човек започва да обича дори тези, които никога не е понасял.
Като шефа си. Омразната работа. Или оня нервак съседа, дето всяка сутрин паркира пред колата му.
Животът изведнъж става много мил и скъп.
„Само веднъж да се измъкна оттук! Ще стана по-добра, по-милостива и никога няма да се карам с дъщеря си!“ – мислех си аз, прелитайки от дюна на дюна.
Молитвите ми към Всевишния преминаха в скимтене, когато с ужас разбрах, че за да овладее стреса и емоциите, французинът вече довършваше петата си бира. Не можел да шофира без да пие?!
И като завършек на филма на ужасите – обезумелият ми спътник заби сравнително новия и вероятно чужд звяр в една огромна дупка, с размери на метеоритен кратер.
И… усетих! Това беше краят на моя земен път!
Оказа се, че почти нямаме бензин, а за да излезем от „чистилището“, трябваше отново и отново да обикаляме по стените на дупката – да пропадаме на дъното и пак да се засилваме за следващ опит.
Нямаше жива душа наоколо. Всички от групата вероятно вече бяха в шатрите, наслаждавайки се на вкусната арабска храна и екзотичните танци.
Не разбрах как излязохме от Дупката. Очите ми бяха затворени през цялото време.
А и бях забравила, че не трябва да ям три часа преди сафарито…
Спомням си само, че отнякъде се появиха местни араби с джипове, които вероятно търсеха нас. В момента, в който усетих земя под краката си, започнах да крещя нещо за роднините на французина, а той стоеше пред мен, хилеше се и отпиваше от поредната си бира.
Иначе вечерта в пустинята премина забавно – с музика, танци, ядене и пиене на корем. Дори заспах в палатката си. Не ме полази и скорпион?!
Струваше си да преживея всичко това, само за да видя изгрева на слънцето над пустинята и раждането на новия ден. Неописуема красота и незабравими мигове!
Никой не се потроши. Дори не повърна?!
Може би следващия път?
Изведнъж заваля…
🌴🐪🕷🌵
Leap into Nothingness
From the book-in-progress “The United Arab Emirates – As I Saw and Lived Them”
“Come on, safari time!!”
The Boss’s words caressed my ears so gently that for a moment I didn’t even resist them. Only later did I realize that what he meant was: I had to spend a full day and night in the desert with a group of French expats.
Employees of a well-known oil company, pampered by their high salaries, had suddenly decided they craved something exotic. Out of concern for their safety, the management of the Abu Dhabi hospital where I worked back in the distant year 2000 thoughtfully volunteered a medical team: one operating-room nurse (yours truly) and one dentist (Dr. X).
Just in case, you know! Should anyone wish—or not wish—to be rescued from the dangers of the desert. Why they had chosen exactly this combination, I never learned.
Our intervention, supposedly, would be needed in cases of nausea, fainting spells—from the heat or from the bouncing over dunes—or perhaps from the aftershocks of last night’s heavy drinking. Into the category of “potential rescues” also fell snake and scorpion bites, or simply someone who couldn’t withstand the rollercoaster jolts of the sand. Broken arms, broken legs—anything was possible, especially if those powerful cars decided to ride on their roofs instead of on their wheels.
My initial desire for exotic adventure, and my eagerness to show off photographs the following day, evaporated faster than a cat spotting a dog.
At the time, I didn’t own a car, so I had to travel with the dentist and his wife.
Dr. X was the very picture of kindness: a terribly polite, forty-five-year-old Frenchman, youthful-looking, handsome for his age. Always smiling, always good-natured—so much so that at times I wanted to spill iodine on his pristine white coat, just to see if he’d finally get angry. How could he beam so happily while I felt like crying?
So the three of us piled into a weary little Opel, shut the windows tight (heaven forbid any desert air might sneak in—though if it did, it would only exhaust us faster), and set off.
Within minutes, I realized neither the good doctor nor his wife had my best interests at heart. The car quickly became a balloon filled with bluish fumes—from his pipe and from her endless Gitanes. I existed inside this smoke cloud for an hour and a half.
Every attempt of mine to crack a window or fling myself out of the moving vehicle was thwarted by their courteous smiles and the soft crooning of French chansons. I couldn’t even enjoy the palms waving their fronds at me outside, nor the radar flashes going off like fireworks, nor the new camera that dangled limply around my neck.
All the carefully packed medicines in my nurse’s bag would never have sufficed to resuscitate me after this “friendly fumigation.” Perhaps only the oxygen tank might have saved me.
Half-suffocated, half-dead, I barely managed to help pitch the tents when our “balloon” finally landed somewhere in the Dubai desert… or thereabouts.
Leaving the doctor and his wife to sort out their sleeping arrangements, I went exploring. Soon I stumbled upon makeshift Bedouin tents—set up for tourists to drink, dance, and play at “authenticity.”
Anyone who hasn’t slept in the desert doesn’t know: at night the cold bites so sharply that you start talking to yourself, just to warm up from your own breath. And since I was given a solo tent, I would have to chat with myself all night long. Meanwhile, the desert teemed with creatures—hungry, predatory, and nocturnal.
As a reasonably normal woman, my greatest fear was scorpions. If one of those beauties stings you—goodbye, world.
It wouldn’t have been my first time swaying over dunes until my ribs and organs seemed to shift and rearrange themselves. But that, after all, is part of the thrill called “safari.”
The desert stretched vast and silent, waiting for groups of bored tourists to tear across it as they pleased.
With such philosophical musings, I approached a sleek Hummer lounging between two dunes. Reclining inside was a “macho”—with roguish eyes that might once have been blue but were now an indistinct, cloudy shade.
It was time for the mad dash over the looming sand mountains.
Back into a car. Back with someone who thought only of himself.
Before I could even decide whether I’d prefer to crash with another lunatic, the expensive Hummer was already flying just above the sand.
Horribly quickly I realized: if I survived this, I would never again consider such an adventure.
The powerful vehicle plunged nose-first into the dunes, then reared back on its hind wheels, only to launch into the air like a rocket.
In moments like that, you suddenly love even those you once despised: your boss. Your hated job. That annoying neighbor who blocks your car every morning. Life becomes so precious, so dear.
“Just let me survive this! I’ll be kinder, gentler, I’ll never again argue with my daughter!” I prayed, bouncing from dune to dune.
But my prayers turned to whimpers when I realized, horrified, that to calm his nerves my French driver was polishing off his fifth beer. He claimed he couldn’t drive without drinking.
And then—the climax of my personal horror film—my frantic companion hurled his nearly new, and likely borrowed, monster straight into a massive crater, the size of a meteor strike.
This, I thought, was the end of my earthly road.
As it turned out, we were nearly out of fuel. To escape this “purgatory,” he had to circle the walls of the pit again and again, crashing down to the bottom, then flooring the gas in yet another desperate attempt.
No soul in sight. The rest of the group were surely back in their tents by now, feasting on Arabic delicacies and watching exotic dances.
I don’t know how we got out of the crater. My eyes had been shut the whole time. I had, after all, forgotten the golden rule: never eat three hours before a safari.
I only recall that, at some point, local Arabs appeared with jeeps—probably sent to search for us. The moment my feet touched solid ground, I began shouting unspeakable things about the Frenchman’s ancestors, while he just grinned and sipped yet another beer.
The evening itself was pleasant enough—music, dancing, food, drink aplenty. I even managed to sleep in my tent. Not a single scorpion paid me a visit.
It was worth surviving all of it, if only to witness the sunrise over the desert—the birth of a new day. Indescribable beauty. Unforgettable moments.
No one broke a bone. No one even vomited. Perhaps next time?
And then, quite suddenly, it rained…
🌴🌴🕷🦗🌵🌵
Радостина Дианжело©️Жена - номад
Copyright©️
🇧🇬Абу Даби🇦🇪
2025/08/31
