слово.бг

слово.бг https://слово.бг/ – от Студио Беров ООД

Знакът Ⱄ в горния ляв ъгъл е буква. Буква от първото ни дадено писмо, наричано Глаголица. Буквата е „С“, а името ѝ е „Слово“.
„Искони бѣ Слово“ е нашето разбиране за света. По това се отличаваме от животните. Книгите, които правим могат да влияят на мнението на хората относно социалните и политическите събития в България и по света.

На 25-ти септември 2025  в книжарница Гринуич, в София представихме наскоро издадената от нас „Малък свят. Дон Камило“.П...
28/09/2025

На 25-ти септември 2025 в книжарница Гринуич, в София представихме наскоро издадената от нас „Малък свят. Дон Камило“.
Преводът е на Kontadin Kremenski (Валентин Никифоров).
Книгата бе издадена с подкрепата на ISTITUTO ITALIANO DI CULTURA - SOFIA „Италиански културен институт“.
Изказваме благодарност и на доцент Николай Гочев, който ни помогна с представянето.

Поради технически причини липсват някои части от видеото. Микрофонът беше заглъхнал и затова ги изрязахме. За сметка на това пълният текст на доц. Гочев може да бъде прочетен на страницата на представянето...

На 25-ти септември 2025 в книжарница Гринуич, в София представихме наскоро издадената от нас „Малък свят. Дон Камило“. Книгата бе издадена с подкрепата на „Италианск....

06.09.1885 - 06.09.2025 – Сто  и четиридесет години от съединението на Княжество България с Източна Румелия.Някак „случа...
06/09/2025

06.09.1885 - 06.09.2025 – Сто и четиридесет години от съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Някак „случайно“ попаднахме на тази книга – продължение на „Под игото“ и възстановихме буква по буква първото ѝ издание от 1896 г.
Ето откъс от предпоследната глава „Съединението“.
https://слово.бг/кънигꙑ/нова-земя.bg.html
===
Съединението.
===
Съединението осъмваше втори день.
То стана.
България и Европа се пробудихѫ прѣдъ едно свършено дѣло. Никога революция не изненада повече и не очуди по̀-малко: тя избухна въ най-пълната тишина; тя се показа най-естественна, защото бѣше най-справедлива. На това се длъжи и невѣроятно бързото ѝ и пълно въстържествование. Когато Гладстонъ1 чу за нея, той каза: „Странно какъ тая революция чака седемь години. Барутътъ за нейното пламване се фърли още въ мастилото, съ което се подписа Берлинский договоръ“. Единъ български държавникъ въ княжеството каза: „Съединението бѣше такова национално нѣщо, щото първий пияница който би извикалъ въ пловдивскитѣ улици: „Долу Румелия!“ щеше да го направи“. И наистина въ наше врѣме на̀дали е имало друга революция, която да събере всеобщитѣ удобрения, да извика еднодушнитѣ рѫкоплѣскания на Европа и Америка, да бѫде поздравена съ такава гореща симпатия отъ человѣчеството, и да сбере като въ фокусъ душата на цѣлъ единъ въсхитенъ народъ – както революцията за съединението.

Това е буквална възстановка (буква по буква) на първото издание от 1896 г. на рома­на, продължение на „Под игото“, а не фототипно издание.

06.09.1885 - 06.09.2025 – Сто  и четиридесет години от съединението на Княжество България с Източна Румелия.Някак „случа...
05/09/2025

06.09.1885 - 06.09.2025 – Сто и четиридесет години от съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Някак „случайно“ попаднахме на тази книга – продължение на „Под игото“ и възстановихме буква по буква първото ѝ издание от 1896 г.
Ето откъс от предпоследната глава „Съединението“.
https://слово.бг/кънигꙑ/нова-земя.bg.html

И идеята за съединението бѣше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трѣбваше да бѫде дигнато въ разгара на партийнитѣ борби. На 1884 година го дигна народната партия, като извика една мирна, но грамадна манифесстация на народното желание. Народната партия се ограничи съ тоя нравственъ протестъ, и не отиде по̀-нататъкъ. Когато зема̀ властьта – тя още по̀-малко куражъ почувствова въ себе си за единъ насилственъ прѣвратъ на режима, прѣ­вратъ чрѣзъ който като фърлаше на рискъ облагитѣ на положението и престижа на властьта, туряше и бѫдѫщето на отечеството прѣдъ страхотиитѣ на неизвѣстностьта и себе си – прѣдъ ужасна отговорность, която тя нѣма̀ храбрость да понесе. Това малодушие се градеше толкова възъ чувство на егоизмъ, колкото и на патриотизмъ. Послѣдвалитѣ събития оправдахѫ страхуванията й… Вината на Народната партия не е, че не направи съединението, като дойде на власть – революциитѣ не се правѫтъ отъ правителствата – а е, ако може да наричаме вина фаталнитѣ закони на историята – приимането властьта, слѣдъ като се обяви противъ Источна-Румелия, която сега трѣбваше, по силата на нещата, да управлява, сирѣчь да закрѣпя, и се постави въ противорѣчие съ програмата си. Прочее, великолѣпна и благодарна почва за борба се отвори на опозицията, която бѣше Народната Либерална партия. Понеже правителството се омълча, тя викна и грабна знамето. – Ролитѣ се промѣнихѫ. Тя поиска гръмогласно съединението. Тя сега съвършенно не мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародний викъ: „Да живѣй съединението!“ отговаряше съ Възванието си: „Братя, това наше народно желание е неосѫщест­вимо… Часътъ за съединението не е ударилъ още.“ – Тя тогава бѣ на влас-(538)тьта. Сега тя намѣри изведнажъ, че тъкмо е ударилъ часътъ за съединението и народното желание е осѫществимо! Истина, сега тя пъкъ бѣше въ опозиция и промѣни очилата… Рѣдко сѫ опозициитѣ у насъ, които се замислюватъ прѣдъ избора на средствата си въ борбата си. За тѣхъ нѣма добри и лоши, нравственни и безнравственни – има цѣлесходни. Ако правителствата иматъ надъ себе си и надъ дѣйствията си винаги дѣбливий надзоръ на общественното мнѣние, опозициитѣ иматъ развързани рѫцътъ си, за тѣхъ не сѫществува юздата на отговорностьта. Една опозиция никога не губи отъ една революция; даже и отъ най-пагубната за страната, защото нѣма какво да изгуби. Напротивъ, тя печели. Въ данний случай Народната Либерална партия имаше само шансове за себе-си. А тя нѣма̀ нужда даже да подготвя духоветѣ: Народната партия бѣше ѝ чудесно улеснила задачата съ ланската си съединистическа агитация. Прочее, революцията стана моментално, съ водевилна лекость. Една рота отъ милицията извика прѣдъ южната порта на конака: „Да живѣй съединението!“ и тя се отвори съ двѣтѣ си крила, като по магия, както въ прикаскитѣ на „Хилядо и Една Нощь“ прави чудеса думата: Сезамъ.
И въ сѫщий день цѣлий български народъ, въ южна и сѣверна България, се откликна съ въсторгъ и се притече на помощь.

Истина подобни крупни политически събития, като една революция, иматъ по́-сложни причини. Идеята е основната стихия, но на нея купъ други елементи се налѣпятъ, купъ интереси, купъ страсти, съвсѣмъ чужди ней, на тая идея, се приплитатъ въ нея, и ставатъ толкова пружни, съдѣйствующи на цѣльта ѝ чрѣзъ пробуж­дането и наежването колективното чувство на народа; (539) сѫ искри тоже, фърлени въ въспламенителната почва, готова вече сама да пламне. Има недоволнитѣ умове, неутоленитѣ жажди, има възбуденитѣ охоти, оязвенитѣ самолюбия, онеправданитѣ и обиденитѣ и жертвитѣ на настоящий редъ; има фалангата на распаленитѣ глави, на бълнувачитѣ за подвиги и за слава, на истръпналитѣ въ бездѣйствие сили, гладни за да се исхарчѫтъ въ бурна и ратоборна дѣятелность; на прѣситенитѣ въ охолностьта и мирътъ души, жаждущи ново, за да се освѣжѫтъ; има тъмния рой отъ човѣшки страдания, отъ нужди, отъ бѣдности раздражени отъ вида на чужди благувания, отъ безисходности и униния, които търсѫтъ единъ лѣкъ, една заря, единъ спасителенъ обратъ на сѫдбата си, въ политический прѣломъ: има най-послѣ демонический сонмъ на ужаснитѣ умрази, на безпощадните мстителности, на слѣпитѣ и свирѣпи зависти, на бѣснитѣ злорадства и сичкиятъ кипежъ на кальта на­пластена въ дъното на отровенитѣ души…
Сичкитѣ тие хиледни двигатели присъединяватъ полезнитѣ си усилия къмъ работата на гигантския идеенъ лостъ, за да прѣвърнѫтъ и сгръмолясатъ зданието, осѫдено на разрушение.

Септемврийската революция едвамъ екна изъ Пловдивъ и наро­дътъ я прѣгърна. Народътъ зетъ въ голѣмата си стихийна смисъль, като сѫщество живо, мисляще и чувствующе, винаги вѣряующъ въ доброто, честенъ, простодушенъ, като дѣте, едничъкъ способенъ на безкористни пориви, отзивчивъ и впечатлителенъ, видѣ само едно нѣщо: знамето, което му дигнахѫ високо прѣдъ очитѣ. Той не пита̀: коя партия? кой лагеръ? Съединението бѣше негова завѣтна мечта, неговътъ естественъ ламтежъ. Великъ и ѣдъръ въ сичкитѣ сѫдбо­носни исторически моменти, народътъ нѣма врѣме да се губи въ ситнежи, да изслѣдва тайнитѣ побуждения, да спуща (540) стълба въ съвѣститѣ, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благороднитѣ въжделения на сърдцето му. Когато лани му поискахѫ моралната подкрѣпа на съединението, той я изрази чрѣзъ двеста и шейсеть митинга; кога­то сега му поискахѫ помощь въ кръвь, той пратѝ петдесеть хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствова, дава, мре. Сюблимно дѣте, въ обикновенно врѣме апатично, тежко, дори тѣсно-егоистично, а въ критически часъ – цѣло нерви огънь и прѣ­данность.

При всичкитѣ примѣждливи и дѫлбоки по̀треси, които революцията довлѣче за България, тя има̀, въ своитѣ първи часове, въ първитѣ си два акта: прогласяването съединението и сръбската война – благодѣтелно влияние върху морала на българский народъ. Тя подигна духа му, пробуди чувството на народната му гордость, внуши му довѣрие въ силитѣ му, и истъкна въ много рѣзка форма неговата политическа личность. Тие двѣ събития – ний не се косваме до тѣхното политико-економическо значение, – имахѫ дѣйстви­ето на освѣжителна буря върху душата на българский народъ, уморенъ отъ непрѣстаннитѣ партийни шумове, заглушенъ отъ грубосебелюбивитѣ врѣви на честолюбцитѣ, жедни за власть, приплетенъ неволно въ тѣхнитѣ интереси, издребнялъ въ едно сѫществование монотонно-крамолно и ялаво, лишено отъ високи вълнения, които могѫтъ да дадѫтъ само отечественнитѣ идеали, но не партийнитѣ программи, хиледниятъ пѫть изневѣряванъ отъ тѣхъ… И България усѣти въ гѫрдитѣ си закипяването на най-благородната кръвь; нейнитѣ застоели нравственни и физически сили найдохѫ изведнажъ широко поле да се развъртѫтъ; България се почувствова млада, жилава, идейна, способна пакъ за великитѣ саможертвования. Ентузиазмътъ, чувство величественно и (541) възродително, непознато въ настоящий си видъ отъ седемь години на българското сърдце, сега го въспламени, подмлади и направи да тупа съ стихийна мощь. Тоя живителенъ лъхъ отъ бодрость и вѣра се косна до сичко, проникна въ сичкитѣ пластове, влѣ своята освѣжающа струя въ сичкитѣ кѫтове на народната душа и я възвиси до величието на сѫдбоноснитѣ събития.

Септемврийската революция бѣше не само политически прѣ­вратъ, тя бѣше прѣвратъ и въ българската история. 6-й Септемврий прѣсѣче, като съ ножъ нейното течение изъ естественниятъ ѝ пѫть, и блъсна бѫдѫщето ѝ развитие въ нова посока, нейзвѣстна и примѣждлива. Отъ 6-й Септемврий токътъ на наший исторически животъ напустна матката си изъ равната, еднообразна, макаръ и траповита долина, и удари прѣзъ брѣговита страна, прѣсѣчена съ дѫлбоки долове, съ каменисти прагове, скалисти и тѣсни клисури, прѣпрѣчена съ урви и прѣпятствия. И той затече пѣнливъ на буйни водопади, като исхарчваше енергията си въ борба съ стихийни прѣгради, за да си отвори свободенъ пѫть, който минва̀ и въ подземни канали, дѣто свободниятъ му устремъ бѣ потиснатъ и задушенъ отъ мрачни канари, и пакъ искокналъ на свобода. Движение на напрѣдъ на млад великанъ, което събуди съ гороломния си шумъ далечнитѣ екове и възбуди удивление съ проявлението на мощна жизненность и здрава кипяща кръвь… Движение гръмливо, славно и ялаво; колосаленъ запасъ отъ сили прахосанъ въ десети­лѣтни испитни и лутания, додѣто най-послѣ струитѣ му, размѫтени и уморени, да найдѫтъ пакъ равната долина, – напустната по̀-рано…

С радост обявяваме, че на 25ти септември 2025 г. в книжарница „Гринуич“ (София, бул. „Витоша“, № 37) от 18:30 ч. ще пред...
27/08/2025

С радост обявяваме, че на 25ти септември 2025 г. в книжарница „Гринуич“ (София, бул. „Витоша“, № 37) от 18:30 ч. ще представим новоиздадената от нас книга с разкази от Джованино Гуарески „Малък свят. Дон Камило“. Това е първият от томовете за Дон Камило.
Книгата бе подготвена за издаване с любезното съдействие на „Италиански Културен Институт“.
Преводът е на Kontadin Kremenski.
Редактор на изданието е Теодора Берова.
Благодарение на техния задружен и усилен труд Гуарески заговори на български.
Аз – Красимир Беров – само осъществих изданието.
За Гуарески и Италия ще ни разкаже Николай Гочев, който написа пространен предговор към първата издадена на български книга с разкази от Гуарески – „Малък свят (избрани разкази)“.

Ето откъс от уводната глава...
===

Някой сега ще каже: братко, защо ми разказваш тези истории?

Защото така, ще отговоря аз. Защото трябва да си дадеш сметка, че на тая ивица земя, между реката и планината, могат да се случват неща, които на други места не се случват. Неща, които са в съзвучие с пейзажа. И въздухът там е особен, добър е и за живите, и за мъртвите, там даже кучетата имат душа. Тогава разбираш по-добре дон Камило, Пепоне и всичката останала стока. И няма да ти е чудно, че Христос говори и че някой може да счупи главата на друг, обаче почтено: тоест без омраза. И че двамата врагове накрая се оказват съгласни по съществените въпроси.

Защото именно просторното, вечно дихание на реката пречиства въздуха. На спокойната и величествена река, по дигата на която привечер минава бързо Смъртта на велосипед. Или пък ти вървиш по дигата нощем и се спреш, па седнеш и се взреш в малкото гробище, което е там, под дигата. И ако сянката на някой мъртвец дойде и седне до теб, ти не се плашиш и си говориш спокойно с нея.

Ето това е въздухът, който дишат на тази ивица земя, встрани от света: и е лесно да се разбере в какво може да се превърне политиката там долу.

Сега за това, че в тези истории често говори Разпнатият Христос. Защото главните герои тук са трима: свещеникът дон Камило, комунистът Пепоне и Разпнатият Христос.

Добре, тук трябва да се обясни: ако свещениците се чувстват обидени заради дон Камило, имат правото да ми счупят един свещник о главата. Ако комунистите се чувстват обидени заради Пепоне, имат правото да ме изгърбят с една щанга. Но ако някой се чув­ства обиден от изказванията на Христос, не мога да помогна. Защото този, който говори в моите истории, не е Христос, а е моят личен Христос: тоест гласът на моята съвест.

Нещо лично, мои вътрешни дела.

Така че: всеки за себе си и Бог за всички.
===
https://слово.бг/кънигꙑ/дон-камило.bg.html

Човек една реклама не може да пусТне :). Смятат разказите на Гуарески за политическа пропаганда :). Разбира се, обжалвам...
22/07/2025

Човек една реклама не може да пусТне :). Смятат разказите на Гуарески за политическа пропаганда :). Разбира се, обжалваме :).
Но да не забравяме,че е бил в действителност забранен по времето на социализма. Днешната забрана за реклама на разказа „Бомбата“ е показателна за това в какво време живеем.
Радваме се – висока оценка е това за нас.

https://слово.бг/кънигꙑ/дон-камило.bg.html

БОМБАТАБяха дни, когато в парламента и във вестниците политиците се бяха хванали за косите заради онзи прословут член 4,...
22/07/2025

БОМБАТА

Бяха дни, когато в парламента и във вестниците политиците се бяха хванали за косите заради онзи прословут член 4, който по-късно стана член 7[1], и дон Камило, като виждаше, че Църквата и религията са заложени на карта, не се поколеба да се хвърли презглава в борбата.
Когато беше убеден, че работи за правото дело, дон Камило действаше като танк, и тъй като за другите това беше най-вече партиен въпрос и те разглеждаха приемането на члена като победа на по-силния политически противник, отношенията между дон Камило и червените бяха много обтегнати и миришеше на бой.
– Искаме денят, в който членът бъде отхвърлен, да бъде ден на радост за всички – каза Пепоне на хората си по време на едно събрание. – Така че в тържествата ще участва и нашият най-преподобен протойерей.
И беше издал разпореждане да направят един великолепен дон Камило от слама и парцали, с надпис на корема: „Член 4“, който да бъде занесен на гробището с показна церемониалност под звуците на музика.
Естествено, дон Камило разбра веднага и не пропусна да изпрати човек, който да попита Пепоне дали, тъй като дон Камило е решил да открие кръжок за жените католички в седалището на партийната секция, другарят Пепоне е готов да му предостави помещението веднага, вместо да чака до деня на приемането на члена.
На следващата сутрин Бързака и още петима-шестима от бандата се появиха в църковния двор и започнаха да спорят на висок глас, сочейки с размах една или друга част на енорийския дом.
– Тук аз бих казал да направим балната зала, като използваме целия приземен етаж, а да устроим бюфета на първия.
– Ако искаш, може да отворим врата в преградната стена и да свържем приземния етаж с параклиса на Сан Антонио, като вдигнем стена, която да отдели църквата, и да устроим бюфета в параклиса.
– Твърде сложно. Освен това, къде ще се денат покоите на попа? В мазето?
– Твърде влажно, бедничкият. По-добре на тавана…
– Можем и да го обесим на някой електрически стълб…
– Е, не! В селото са останали трима-четирима католици и трябва да угодим и на тях. Нека оставим попа: и без това какво ни пречи, бедничкият?
Дон Камило слушаше скрит зад жалузите на един прозорец на първия етаж и сърцето му биеше в главата като „18 BL“[2] по нанагорнище. Накрая не издържаше повече и разтваряйки широко кепенците, се показа навън с отворена за зареждане двуцевка в лявата ръка и кутия с патрони в дясната.
– Ти, Бързак, ги разбираш тези неща – каза дон Камило. – За стрелба по бекаси какъв размер сачми би използвал?
– Зависи – каза Бързака и тутакси се изниза като мокра връв барабар с цялата компания.
Нещата си стояха така, докато неочаквано пристигна вестник с новината, че член 7 е приет, като и крайната левица е казала „да“.
Дон Камило изтича пред олтара и размаха вестника, но Христос не го остави да говори.
– Знам всичко, дон Камило – каза Христос. – Сега си наметни плаща и направи една приятна разходка из нивите. И като се връщаш довечера, много внимавай да не минеш през селото и особено пред щаба на онези там.
– Мислите, че ме е страх ли? – възрази дон Камило.
– Далеч съм от това, дон Камило. Точно защото знам, че не те е страх, не искам да ходиш и да питаш Пепоне в колко часа е погребението на член 7 и дали е решил къде да бъде бюфетът, на приземния или на първия етаж на енорийския дом.
Дон Камило разпери ръце.
– Иисусе – каза той благородно засегнат. – Вие ме съдите по предположения! Аз даже не съм и помислял… От друга страна, трябва да вземете предвид, че г-н Пепоне…
– Взех предвид всичко, дон Камило, и стигнах до заключението, че единственото нещо, което трябва да направиш, е да се разходиш посред нивите.
– Да бъде Вашата воля – каза дон Камило.
Свещеникът се върна привечер.
– Браво, дон Камило – каза Христос, когато го видя да се появява. – Добре ли мина разходката?
– Много добре – отговори дон Камило. – Много съм Ви благодарен за добрия съвет. Прекарах един прекрасен ден, чувствам сърцето си чисто, а душата лека като сянка на пеперуда. Само когато сме в досег с природата се чувстваме така добре. Колко жалки изглеждат тогава нашите недоволства, нашата омраза, нашата ревност, нашите презрени слабости на малки хора!
– Точно така, дон Камило – сериозно одобри Христос. – Точно така.
– Сега, ако не Ви притеснява – каза дон Камило, – бих ли могъл да прескоча до табакчийницата за една пура? Извинете моето нахалство, но ми се струва, че съм си я заслужил.
– Определено я заслужаваш, дон Камило. Върви. Само ще ти бъда много благодарен, ако преди да излезеш, запалиш тази свещ отляво. Така изгаснала ме натъжава.
– Щом не искате нищо друго – възкликна дон Камило, ровейки за кибрит в джобовете си.
– Не хаби клечките! – посъветва го Христос. – Вземи някоя хартия и запали от пламъка на другата свещ зад теб.
– Да намеря сега парче хартия ще бъде малко трудно…
– Но, дон Камило – възкликна Христос с усмивка, – да не губиш паметта си? Ами писмото в джоба ти, което искаше да скъсаш? Вместо това го изгори: с един удар – два заека.
– Да, вярно – призна през зъби дон Камило. Измъкна едно писмо от джоба си и го поднесе към пламъка на свещта и скоро писмото пламна. А писмото беше надписано до Пепоне и вътре пишеше, че сега, когато червените от крайната левица единодушно одобриха член 7, другарят Пепоне може да назначи управителен съвет на църквата, за да се разпорежда с греховете на енорията и да постановява, в съгласие с титуляра дон Камило, покаянията[3], които да се налагат от време на време на грешниците. Че той, дон Камило, е готов да изслуша всичките му искания и би бил изключително щастлив, ако другарят Пепоне или другарят Бързака се съгласят да изнесат няколко проповеди на вярващите по случай Светия Великден. В замяна на учтивостта той, дон Камило, би обяснил на другарите тайния и дълбок религиозен и християнски смисъл на марксистките теории.
– Сега можеш да вървиш, дон Камило – каза Христос, когато писмото стана на пепел. – Така избягваш опасността да не би, оказал се в табакчийницата, по невнимание да залепиш марка на плика и след това да го изпратиш.
Вместо това дон Камило си легна, мърморейки, че така е по-лошо, отколкото когато имаше Министерство на народната култура[4].
*
Беше почти Великден: всички началници от града и околията се бяха събрали в управлението, а Пепоне се потеше като прокълнат да обяснява как другарите депутати са постъпили много добре, гласувайки за приемането на член 7[5]. Защото:
– Първо, за да не нарушаваме религиозния мир на хората, като каза Вожда, който много добре знае какво говори и няма какво да го учим ние. Второ, за да попречим на реакцията да се възползва от случая да хленчи за тъжната съдба на бедния старик Папата, когото ние, лошите, искаме да пратим да се скита по света, както каза партийният секретар, който е човек с глава на раменете си, а в главата с голям мозък. Трето, защото целта оправдава средствата, което казвам аз, който не съм глупак, и който потвърждавам, че за да се доберем до властта, всичко е позволено. А когато ние дойдем на власт, клерикалите[6] реакционери от член 7 ще усетят вкуса на член 8.
Тъй завърши Пепоне и като грабна от писалището си една желязна халка, която служеше за поставка на папките, я усука с ръце, така че да оформи осмица, и всички разбраха какво има предвид Пепоне и извикаха от възторг.
Пепоне избърса потта си: идеята да постави желязната халка на масата и да я използва за показно на член 8 беше отлична.
Остана много доволен и заключи:
– Засега запазваме пълно спокойствие. Но нека да е ясно, че член 7 или не, ние продължаваме по пътя си, без да се отклоняваме и на една милионна част от милиметъра, и няма да търпим никаква, дори и най-малката външна намеса! Никаква!
И точно в този миг вратата на залата се отвори и влезе дон Камило с ръсилото за светена вода в ръка, следван от две момчета-олтарници[7] с кофичката със светена вода и кошницата за яйца.
Настана смразяваща тишина. Без дума да каже, дон Камило пристъпи няколко крачки и поръси всички присъстващи със светена вода. След това подаде ръсилото на едно от момчетата и тръгна да обикаля, пъхайки в ръката на всеки от присъстващите по една иконка.
– А за теб иконка на Света Лучия – каза дон Камило, щом стигна до Пепоне. – Тя ще ти запази зрението[8], другарю.
След това поръси обилно със светена вода големия портрет на Вожда[9], като се приведе в лек поклон, и излезе, затваряйки вратата. И беше сякаш през нея отмина омагьосаният вятър, който превръща хората в камъни.
С отворена уста Пепоне погледна изумено иконката, която държеше в ръцете си, погледна вратата и избухна с почти нечовешки рев:
– Дръжте ме или ще го убия!
Държаха го и така дон Камило можа да се върне вкъщи, издул гърди като балон, готов да се пръсне от кеф.
Христос от олтара, макар още покрит с кадифена триъгълна кърпа[10], но все пак видя дон Камило, когато влезе в църквата.
– Дон Камило! – каза той със строг глас.
– Иисусе – отговори спокойно дон Камило, – ако благославям кокошките и телетата, защо да не благословя Пепоне и хората му? Сбърках ли?
– Не, дон Камило, прав си. Но все пак си същински гадняр.
*
На Великден рано сутринта дон Камило, на излизане от енорийския дом, намери едно грамадно шоколадово яйце с красива панделка от червена коприна. Или по-скоро внушително яйце, приличащо на шоколадово, но в действителност си беше просто една стокилограмова бомба, която бяха боядисали в кафяво, след като ѝ бяха отрязали перките.
Войната беше минала и през селото на дон Камило и самолети бяха правили не едно посещение, хвърляйки бомби. Някои от тези прокълнати механизми не бяха избухнали и си останаха да стърчат в земята или дори да се търкалят отгоре, защото самолетите бяха бомбардирали от малка височина.
Когато всичко свърши, двама сапьори пристигнаха отнякъде и взривиха бомбите, които бяха далеч от селото, а обезвредиха тези, които се намираха близо до къщите. Събраха ги на куп и заявиха, че ще дойдат да си ги вземат. Една от бомбите обаче беше паднала върху старата мелница и пробивайки покрива, се беше заклещила между стената и една основна греда. Нея я бяха оставили там, защото къщата беше необитаема, а след като взривателят беше изваден, вече нямаше опасност. И именно тази бомба, с отрязани перки, беше превърната във великденско яйце от неизвестните.
„Неизвестни“ така да се каже, защо под „Честит Велигден“ с „г“ имаше посвещение: „От благодарност за любезното посещение.“ И червената лента, разбира се.
И всичко беше много добре изпипано, защото, когато дон Камило вдигна поглед от странното яйце, откри, че улицата е пълна с хора. Всичките проклетници си бяха нарочили тук среща, за да се позабавляват с изражението на дон Камило.
Дон Камило се ядоса и ритна съоръжението, но то, разбира се, и не помръдна.
– Това е грамаданско нещо! – извика някой.
– Трябва ти превозваческо дружество! – кресна друг.
Взеха да се хилят.
– Опитай се да я благословиш, кой знае, може да си тръгне сама!– подвикна трети.
Дон Камило се обърна и срещна погледа на Пепоне. Пепоне беше на първия ред, заедно с целия си команден състав, гледаше го със скръстени ръце и се хилеше.
Тогава дон Камило пребледня и краката му се разтрепериха.
Той бавно се наведе и хвана бомбата от двата края с огромните си ръце.
Настъпи ледена тишина. Хората гледаха дон Камило, затаили дъх, с широко отворени очи, почти с ужас.
– Иисусе – прошепна дон Камило изтерзано.
– Давай, дон Камило! – отговори му приглушен глас, който идваше откъм главния олтар.
Костите на тази грамада от плът и кръв изскърцаха. Бавно и неумолимо дон Камило се изправи с огромния железен блок, запоен здраво в ръцете му. Постоя за миг, гледайки тълпата, след това тръгна. Всяка стъпка тежеше цял тон, но излезе от църковния двор. Стъпка след стъпка, бавно и неумолимо като съдбата, дон Камило прекоси целия площад. А тълпата го следваше безмълвна, изумена.
Стигна до другия край на площада, където беше седалището на партийната секция, и там се спря. Тълпата също се спря.
– Иисусе – прошепна дон Камило изтерзано.
– Давай, дон Камило! – отговори му тревожен глас от главния олтар на църквата, откъм долния край на площада. – Давай, дон Камило!
Дон Камило събра сили и с един напън вдигна огромния стоманен блок на гърдите си. Още един напън и бомбата започна да се издига бавно, а хората гледаха в потрес.
Ето че ръцете се изправиха и бомбата беше високо над главата на дон Камило.
Бомбата полетя устремено и се удари в земята, точно пред вратата на секцията.
Дон Камило се обърна към тълпата.
– Върната на подателя – каза той високо. – Великден се пише с „к“. Поправете и изпратете отново!
Тълпата се разстъпи и дон Камило си тръгна тържествуващо обратно към енорийския дом.
Пепоне не изпрати отново бомбата. Трима от неговите я натовариха на една каруца и я хвърлиха в стара кариера извън селото.
Бомбата се търкулна по склона и дори не стигна до дъното, а се спря в един храст и си остана да стърчи така.
А от високото можеше да се прочете „Честит Велигден“.
*
Случи се, че три дена по-късно в кариерата дойде някаква коза и започна да бръсте трева в подножието на храста. И взе че бутна бомбата, която отново се затъркаля и след два метра удари на камък и избухна със страшен гръм. И въпреки че селото беше далеч, стъклата на трийсетина къщи станаха на сол.
Малко след това Пепоне дотича запъхтян в енорийския и завари дон Камило как тъкмо се качваше по стълбите.
– А аз… – изломоти Пепоне, – а аз блъсках с чука и секача цяла една вечер, за да откъртя перките!…
– А аз, който… – простена в отговор дон Камило. И не можа да продължи, защото си представяше случката на площада.
– Отивам да си легна – изпъшка Пепоне.
– И аз тъкмо се канех – изпъшка дон Камило.
И занесе в спалнята си Разпятието от главния олтар.
– Извинете за неудобството – прошепна дон Камило, който го тресеше здравата. – Исках да Ви благодаря от името на цялото село.
– Няма за какво, дон Камило – усмихвайки се, отвърна Христос. – Няма за какво.
-------------
1. Това е настоящият член осми от италианската конституция (от 2 юни 1946) – всички вероизповедания имат равни права пред италианските закони. Вероизповеданията, различни от католицизма, имат право на организация според собствените си принципи, стига да не са в разрез с италианските закони. Отношението им с държавата е регламентирано от закона и съответните споразумения с техните пред­ставители. Бил приет зле от католическите свещеници. Защото преди това църквата е имала абсолютен приоритет. По времето, когато е писан разказът, е бил член седми. По-късно става осми, а член седми засяга независимостта на държавата и църквата (има се предвид Ватикана). (бел. прев.)
2. Fiat 18 BL, 1915 г. – 4-цилиндров мотор, 5650 cm3; пределна скорост: 25 км/ч (военен камион на Фиат от Първата световна война). През 1915 година FIAT започва производството на многофункционален камион, предназначен предимно за нуждите на армията. Наричат го 18 BL и е един от най- успешните модели. Произведени са над 20 000 единици, като е изнасян в много страни, включително Франция и Русия. Използван е и през Втората световна война, като единственото изменение било подмяната на плътните гуми с пневматични.
3. Църковно наказание, налагано за изправление на грехове.
4. Министерството на народната култура (на итал: Ministero della Cultura Popolare) е министерството за цензура и пропаганда на италианското фашистко правителство от 1937 до 1944 г.
5. За особеното значение на Католическата църква за живота на Италианската република.
6. Клерикализъм – направление, което се бори за надмощие на Католическата църква в политическия и културния живот; политическа или светска власт, предоставена на членовете на духовенството.
7. Мъже-миряни, прислужващи на свещеника в олтара.
8. Света Лучия, християнка мъченица, е била ослепена. Днес е покровителка на зрението. Спомената е от Данте в „Божествена комедия – Чистилище“ (Purgatorio, IX, 55-57).
9. Така италианските комунисти наричали Сталин.
10. Velatio crucis – католически обичай от девети век през Страстната седмица Разпятието да се забулва/покрива с лилав плат.
========
https://слово.бг/кънигꙑ/дон-камило.bg.html

Address

Bela Slatina
3200

Opening Hours

Monday 10:00 - 19:00
Tuesday 10:00 - 19:00
Wednesday 10:00 - 19:00
Thursday 10:00 - 19:00
Friday 10:00 - 19:00
Saturday 10:00 - 13:00

Telephone

+359359896112409

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when слово.бг posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Share

Category