05/02/2025
Ще започнем тази статия за казионния фестивал на българското документално кино “Златен ритон” казвайки, че доста хора ни посъветваха да не пишем нещата, които мислим, тъй като това би ни навредило. Мълчанието обаче няма да реши съществуващи проблеми.
Фестивалите за нашия екип не означават нищо. Единственият мерител за качеството на една лента е публиката - колко души ще харесат един филм и каква оценка ще му дадат, дали ще го препоръчат на приятелите си и най-вече колко зрители ще посетят прожекциите в киносалоните. От наивност и липса на опит ние решихме да пропуснем тази стъпка и директно да предложим на БНТ примиерното излъчване на “Тане Войводата”. Филмът беше показан 5 пъти като при 4 от тях вече беше качен в Ютюб. Това беше нашето решение с цел филмът да достигне свободно до най-много хора. Рядко ще видите български документален филм със свободен достъп, особено пък направени с парите на данъкоплатеца. “Тане Войводата” вече е гледан над 200 хиляди пъти в Ютюб. Виждаме и доста високата оценка в IMDB - 9.6. За съжаление впоследствие се оказа, че когато търсиш държавна помощ за филм, който стотици хиляди българи ще гледат и получиш отговор, че няма данни, че можеш да направиш нещо с креативна стойност, щеш не щеш поемаш по трънливия път на филмовите фестивали. Това явно е единственият начин да докажеш качеството на творбата си пред държавните институции. Тези фестивали са и спонсорирани от Национален филмов център. Както и очаквахме единствената им цел е да оправдават десетките милиони(44 милиона за 2023 година), изхарчени годишно от джоба на данъкоплатеца за направата на филми. Те често са със съмнителна стойност и са гледани от минимален брой зрители, дори малцина разбират за съществуването им. За около една година кандидатствахме на 15-на чужди фестивала и 5 български. Получихме 5 селекции на чуждите и 0 на българските. Най-комичен беше опитът ни да се явим на фестивал на документалното историческо кино в Бургас, който също е финансиран от Национален филмов център. Платихме такса за кандидатстване, а фестивалът се отмени тихомълком. Жалко и непрофесионално отношение… В крайна сметка статистиката е тъжна - успеваемостта ни в чужбина е 33%, а в България - 0%. Може да се досетите кой би оценил филм за българската история извън България и то при положение, че той изобщо не е пригоден за чужда аудитория.
Все пак тези едногодишни впечатления от фестивалите са нищо в сравнение с това, което видяхме с очите си на 28-то издание на “Златен ритон” в родния Пловдив. Това бе и първата селекция на филма в България. Филмите, финансирани от Национален филмов център, масово бяха предвидени за прожекция в почивни дни или в подходящи часове в работните дни на 5-дневния фестивал. Другото, което правеше впечатление е, че групичката кинокритици, командировани там на разноските на данъкоплатеца, пропускаха първите прожекции, явно отдадени на пловдивски айляк, като един път дори дойдоха чак на последния филм за деня. На една от прожекциите наблюдавахме дълбоко заспал известен наш кинокритик и преподавател в НАТФИЗ. Същият продължаваше да спи и след края на филма... Колегите му във фоайето се питаха дали да се върнат да го събудят… С някои автори на филми командированите кинокритици явно се познаваха добре след като се прегръщаха като лидери на държави от Варшавския договор. В крайна сметка критиците посетиха под половината от прожекциите, като на нашия филм дойде само един от тях за последните 5 минути. Не знам как после са определили кои ленти се награждават от Съюза на българските филмови дейци и с каква компетенция ще пишат статии, анализирайки родното документалното кино.
Като изключим групата кинокритици, които в повечето случаи въртяха оборот на пловдивските кафенета, в залата присъстваха шепа хора, които бяха предимно авторите. Имаше няколко души, които си бяха закупили билети за целия фестивал. Извън това продажбите на билети варираха от 0 до 4 като се изключи нашия филм и този посветен на актьора Георги Георгиев - Гец. Така въпреки усилията на Национален филмов център да насрочи дадени прожекции на финансирани от тях филми в подходящи часове, залите пак бяха празни.
Организаторите имаха и друг гаф. Тази година имаше изискване всички филми да бъдат със субтитри на английски език, нещо, което буквално на всеки друг фестивал се изисква само, ако филмът не е озвучен на местния език. Това се прави единствено за отвореност към чуждестранни продукции. Получи се така, че един филм бе напълно негледаем, освен ако не разбирате босненски, а друг за глухонемите изгуби част от смисъла си.
Идва и най-тежката част на този текст - тази за съдържанието на филмите, финансирани от държавата.
Един от тях най-общо представлява сбор от неясни послания, възхвала на употреба на алкохол и наркотици и мазане с фекалии от маргинали, които бяха употребили въпросните субстанции. Филмът не беше ироничен. Той възхваляваше тези маргинали.
В друг филм трябваше да се възхищаваме на 3-минутна сцена как една коза стои и блее. Това със сигурност може да докара и най-търпеливите зрители да пожелаят електричеството в залата да спре. В същата лента наблюдавахме и изключително съществения кадър на дефекираща гъсеница.
За съжаление сме финансирали и филм, който е откровено анти-български и цели да насади някаква историческа вина у българина.
Намирам за странно друг филм, който е на нивото на разширен репортаж по някоя от националните ни телевизии, да получи средства, равняващи се на цената на малък апартамент в София.
Най-ужасното нещо, което наблюдавахме, беше филм уж с кауза, подкрепен от определени политически партии и президенти. Надяваме се някой в МОН да се самосезира, защото на лентата бяха запечатани крайно непрофесионални действия. Изключително непедагогично е да противопоставяш деца и то на етническа основа… “едно циганче ви сложи в малкия си джоб вас българчетата”(цитат от филма). Не разбирам и как е възможно на коледно тържество за учениците на масата на педагозите да има алкохол и да се употребява пред децата? Може и да сме в грешка и това да е домашна лимонада.
Много странно съвпадание има между финансираните от НФЦ филми и наградените на “Златен ритон”. Човек може да допусне, че става за дума за някаква схема. Никой не знае какви са мотивите за финансиране на едни филми, а на други не, но пък наградите легитимират пред обществото вложените средства. От друга страна кой гледа тези филми? Те не могат бъдат открити никъде и животът им приключва с фестивала, а би трябвало да е точно обратното. Дали нашите пари се дават за най-доброто, никой не знае и съмненията витаят в пространството. Въпросите напират и чакат отговор, адекватен на интелигентността и на българските зрители, и на българските автори на филми.
Не всички ленти, финансирани от НФЦ, бяха слаби. Със сигурност може да се похвали “Желанието на Гери” на Тонислав Христов. Повечето хубави филми, обаче бяха независими продукции и нямаха държавна помощ като “Тушков” на Владо Любенов, “Митко” на Златимир Коларов и “Истинските супергерои” на Бианка Илич. Те съответно не получиха и потупване по рамото от казионния фестивал. Не мисля, че тези наградки истински отразяват стойността и продукционните качества на филмите, прожектирани на фестивала. Както се казва в един култов филм от 90-те: “Нещо, което е дадено, няма стойност”.
Ще завърша този текст с коментар на думите на заспалия кинокритик, за когото разказахме по-горе. Преди време в едно интервю той се жалваше, че България нямала позиции за оскарите и трябвало да работим в тази посока. Явно намиращ за нормална шуробаджанащината, този наш филмов деятел смята, че това е начинът да придобием успех на най-известните филмови награди в света. Само трябва да погледнем Република Северна Македония, държава, която често сменя името и националното си знаме. Тя има 2 филма, номинирани за Оскар. България - 0. Тази статистика скоро няма да се промени. Със сигурност обаче нещо в начина на финансиране на българското кино крещи за промяна.
