XPLR Films

02/01/2026

Продължава ли Златният ритон да не е златен? Краткият отговор е “да”. Тази година двата най-добри филма получиха общо 0 награди. Да изгледаш цялата конкурсна програма беше равносилно на психически тормоз. За съжаление нивото беше по-ниско от миналата година. Отново салоните бяха празни, а като посетители преобладаваха авторите. Пак ми се и наложи да прескачам заспал зрител. Не липсваха и организационни издънки като това да прожектират филм на хърватски език без каквито и да е субтитри.

ДОБРИТЕ

Два филма изпъкваха сред останалите. Това са “Социално силните” на Николай Василев и “Васко и цигулката” на Лора Крумова и Мария Йотова. Въпреки, че са различни като поджанр и двата филма бяха завладяващи. “Социално силните” като своеобразно продължение на “Формулата на Тео” разказва за реализираните ученици на Теодосий Теодосиев в сферата на науката, които са стигнали чак до NASA. Вдъхновяваща и добре разказана история с отлична кинематография.

“Васко и цигулката” е разказ за детето чудо Васко Василев, понастоящем асоцииран с Кралската опера в Лондон. Възходите и паденията още от юношеските години на световно известния цигулар са магнетична и завладяваща история.

И на двата филма давам много висока оценка като моят личен победител е “Социално силните” заради по-добрата кинематография.

Другият филм, който ми направи много добро впечатление беше “Походът на амазонките” на Борислав Колев. Филмът описва историите на няколко български спортистки – олимпийската шампионка по бокс Стойка Кръстева, световната шампионка по борба Биляна Дукова и професионалната боксьорка Десислава Кирова. Историите на тези златни момичета са разказани изключително проникновено, като са показани трудностите, през които са преминали и продължават да преминават. Продукцията обаче губи от качествата си с историята на футболистката и артистка Мартина Апостолова. Въпреки това е лента, която си заслужава да се гледа. “Походът на амазонките” поне получи почетна грамота от фестивала, въпреки че със същото бе награден и един филм недоразумение.

Чрез интервюта и игрални възстановки “Романтичните пирати” на Боримир Илков разказа интересна история за златните години на видеотеките и зародиша на видеопиратството, започнало още по време на социалистическия строй. Втората половина на филма е като че ли на по-ниско ниво може би заради липсата на игралната част, но все пак филмът е добър.

“По повод един атентат” на Асен Владимиров впечатли със сценарий. Филмът разказва за подвига на Владо Черноземски през 1934 г. При историческа тематика е необходим огромен труд за написване на сценария, не са достатъчни само няколко интервюта с историци, което би направило от филма разширен телевизионен репортаж, както често се случва с историческите филми. За съжаление “По повод един атентат” куцаше във визуалното изпълнение.

Все още се двоумя дали ми хареса или не “Жестокият път” на Деян Барарев. Половината филм беше безкрайно плюене по човек, който няма как да се защити поради простата причина, че не е сред живите. Представи се гледната точка на определени хора, а след прожекцията от друг зрител разбрах, че по въпроса има игнорирана цяла книга, която представя по друг начин трагедията на връх Еверест през 1984 г. Като цяло не разбирам защо доста български филмови автори обичат да търсят под вола теле по теми, като автоматично очакват зрителят да е изключително запознат с фактологията, а той рядко е. Другата половина на филма всъщност разказа историята на експедицията и щеше да се получи много по-добре ако 95% от времетраенето е насочено именно към това. Като планинар и човек изгледал много филми по темата алпинисти мога да кажа, че липсваше и едно вникване в душата на тези луди глави, които покоряват 8000-ците, каквото може да се види например в “Gasherbrum – Der leuchtende Berg” на Вернер Херцог.

Много силно впечатление ми направи операторската работа на Даниел Свиленов в “Странджа”. Трудно се впечатлявам от каквото и да е било и се надявам да видя още от този човек в бъдеще, но този път да не е във филм лишен от смисъл, който изпъна нервите на няколкото зрители в залата.

Изненада ме липсата на “Милен” на Веселин Диманов и Димитър Стафидов. Филмът за трагично загиналия телевизионен водещ закара над 17 хиляди души в киносалоните. За сравнение последният филм на Стефан Командарев “Made in EU” е продал под 8 хиляди билета и е струвал близо милион на данъкоплатеца. Ще направя предположение, че след като Веселин Диманов вече се е сблъсквал с гаврите на миналогодишния “Златен ритон” и тазгодишния фестивал на Съюза на българските филмови дейци “Васил Гендов” е решил да си спести времето и ядовете. Тъжно, но напълно разбираемо.

ЛОШИТЕ И ЗЛИТЕ

Стандарт за ужасен филм за мен ще си остане миналогодишният “Тихи наблюдатели”, в който имаше 3-минутна сцена на блееща коза. За тазгодишният приз “тих наблюдател” могат да се борят “Странджа” и “Снежа и Франц”. И двата филма меко казано бяха лишени от всякакъв смисъл. След приключването на единия чух най-силната въздишка на облекчение, която съм чувал в живота си, а другият видя няколко набързо напуснали залата зрители. Близо до тях се нарежда и “Висшистки хигиенистки”, като ще оставя заглавието само да говори за филма.

В програмата присъстваха и 5 продукции на тема български театър, като борбата за най-скучен бе доста оспорвана. Толкова ли няма теми за филми, че трябва всяка година да се бълват по няколко за театралното изкуство?

Трябваше да гледам и 2 филма, в които авторите правят портрет на техни роднини, което леко ми напомни за скандалния случай от преди няколко месеца, когато Стоян Денчев откри паметник на себе си.

Ужасно впечатление ми направи и международната копродукция с българско участие “Пънк по време на комунизъм”, разказващ за музикални групи в Любляна през 80-те. Хубава музика, но трябваше да видя някакъв изпълнител как си развява мъжкото достойнство и снимка на надрусано/пияно припаднало момиче със смъкнати гащи. Недоумение в мен обаче буди бюджетът на продукцията от половин милион лева.

Всъщност това и беше целта ми тази година. Исках да видя кой е злоупотребявал с държавното финансиране и колко. Към момента то варира от 80 до 120 хиляди лева за филм. Резултатите за съжаление са трагични. Няма да конкретизирам с имена. Едва в няколко филма мога да кажа, че имаше кинематография. В 3 ленти беше използван автофокус, което мога да оправдая само, ако се снима на активно бойно поле. 3 филма бяха използвали генеративен изкуствен интелект, като и трите бяха на историческа тематика. Един от тях буквално показваше нещо създадено с промптове през минута, другият само на няколко места беше “съживил” снимки може би незабележимо за повечето зрители. Третият филм беше използвал ИИ за оцветяване на черно-бели снимки като само част бяха преминали през този процес, отнемащ цели няколко клика с мишката. Някои снимки бяха с “разлети” цветове, което говори за липса на контрол на качеството. Като за 80 хиляди лева държавна субсидия – толкова. В историческите филми продължават да се използват JPG-та от интернет, неотговарящи на всякакви стандарти. Дори видях снимки с водни знаци от фейсбук страници. Режисьорите и съответно монтажистите продължават да показват вертикално ориентирани снимки на хоризонтално ориентирания екран и липсва всякакво знание за прекадриране на старинните фотографии.

Всички гореизброени неща говорят за продукции, които изглеждат под нивото на средно-статистически ютюбър. Масово филмите изглеждаха непрофесионално. Докато продукции направени с лични и съответно много малко средства е нормално да страдат от ниските си бюджети, но това не може да оправдае тези, които са се облажили (умишлено използвам тази дума) от държавните субсидии на Национален филмов център. Нивото на българската документалистика продължава да е все така ниско.

ИМА ЛИ СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА?
Тази година 3 документални филма се отличиха в бокс офиса. “Васко и цигулката” е продал 21 хиляди билета, “Милен” 17 хиляди, а “Жестокият път” 12 хиляди. Първите два филма са независими продукции, за чието създаване няма държавна помощ от НФЦ. Трите ленти засрамват повечето от игралните ни филми, за които всяка година държавата хвърля милиони, и които едва покриват изискването за продадени 7500 билета. Киното е създадено за хората, а не да се гледа от авторите и техни близки. Доста от филмите, за които говоря в статията никога няма да бъдат показани извън отделни прожекции и никога няма да се появят в някоя от многото pay-per-view платформи или не дай си боже в YouTube за свободно гледане. Сами може да си отговорите защо.

20/07/2025

Илинден, майко, Илинден – за българите Великден!
И стана чудото – робът се бореше за свободата си, свободният – за съвършенство. Офицерите станаха войводи, поетите – четници, простите селяни – комити. Да живее България!

02/06/2025

Блокирани са близо 1.3 млн. лв. от държавното финансиране за документално кино

Подобно на други малки по население европейски държави, в България пазарът за местни документални филми е сериозно ограничен. Родните телевизии и онлайн платформи рядко купуват такива продукции, а в кината документалните ни филми почти винаги са на загуба. Именно заради нищожната възможност за печалба е изключително трудно да се намери частно финансиране за подобен тип проекти. Документално кино в България обаче трябва да има и на помощ идва държавата в лицето на Изпълнителна агенция „Национален филмов център“ (НФЦ).

Промените от 2021 г. в Закона за филмовата индустрия дават възможност на НФЦ да предоставя значително по-голяма помощ за български продукции спрямо предходни години, като средствата за документално кино през 2025 г. достигат 3.5 млн. лв. Въвеждат се и сравнително адекватни критерии за оценка на филми, кандидатстващи за финансиране, но поради една или друга причина Правилникът за прилагане на закона коренно видоизменя въпросните критерии.

Нека ви разкажем накратко как се оценяват филмовите проекти.

Кандидатстващият за финансиране продуцент предоставя на НФЦ сценарий, режисьорска концепция за филма, финансов план и други документи. Следва оценка от седемчленна художествена комисия, чийто състав се определя чрез жребий. В него за съжаление участват ограничен кръг хора, което влияе негативно на необходимото за дейността на такава комисия разнообразие от познания и гледни точки. Липсва и анонимност при оценяването на проектите. Това пък създава предпоставки за опорочаване на обективността на процеса, било то заради проява на пристрастия от страна на членове на комисията или заради техни умишлени действия, целящи даден филм да бъде финансиран, за да могат те и свързани с тях лица да получат финансова облага.

Необходимо е да разясним и на каква база художествената комисия изготвя своята оценка. В чл. 21, ал. 1 от Закона за филмовата индустрия ясно са посочени приложимите критерии, като към документалното кино се отнасят тези в т. 1, 2, 7 и 8. Накратко, оценката се формира въз основа на това дали филмът има висока художествена стойност, ще бъде ли гледан от достатъчно зрители и подпомага ли популяризирането на българската култура, историческо наследство и традиции. В Правилника за прилагане на закона, обаче, критериите от т. 2, 7 и 8 представляват едва 10 процента от общата оценка. В останалите 90 процента може да открием редица критерии, които не фигурират в закона или изопачават заложените в него концепции. Тук искаме да обърнем внимание по-конкретно на т.нар. служебна оценка, която цели да покаже до каква степен авторите имат опит в създаването на филми.

Част от служебната оценка зависи от фестивалите, на които предишните произведения на автора са били селектирани. НФЦ обаче признава ограничен брой фестивали за документално кино, които са силно профилирани и е почти невъзможно да селектират например български исторически документален филм, предназначен основно за родната публика. Противно на всякаква логика, проект за документален филм ще получи по-висока служебна оценка и когато авторът има предишни участия на фестивали за игрално кино, включително и за късометражни филми. Заради още едно недомислие в правилника, по-добре се оценява проект и когато продуцентът има продадени филми в поне пет държави или е реализирал три проекта с помощта на НФЦ. От това губи всеки документалист, който сам продуцира своите филми и иска да ги реализира основно в България, както и всеки, който досега не е е ползвал държавна помощ.

В крайна сметка какъв е резултатът от всичко това?

Всяка година се бълват огромен брой посредствени български документални филми, някои от които според нас не оправдават държавните средства, вложени в тях. Още по-страшното е, че значителна част от продукциите, финансирани от НФЦ, не могат да бъдат гледани нито в кината, нито по телевизията, нито в платените или безплатните онлайн платформи. Единственият шанс да гледате тези филми в България е да посетите някой от малкото български фестивали за документално кино, като „Златен ритон“, където заедно с другите десетина човека в залата бързо ще си дадете сметка какво се опитваме да ви кажем.

Разбираме напълно, че няма как оценяването на проекти за документални филми да бъде изцяло обективно. Не е възможно и всеки филм, финансиран от държавата, да бъде шедьовър. Смятаме обаче, че българската документалистика може да достигне по-високи стандарти на качество. За това са нужни три неща: да се прекрати порочната практика на фаворизиране на определен тип филми, автори и продуценти; да има по-голямо разнообразие на проектите, подкрепяни от НФЦ; да се подпомагат филми, които реално ще достигнат до хората. Без съответните промени в закона и правилника за прилагането му, тези желания никога няма да се превърнат в реалност.

Наскоро обжалвахме пред Административен съд решенията на тазгодишната първа редовна сесия на НФЦ за документално кино, практически блокирайки за неопределено време финансиране в размер на близо 1.3 млн. лв. Смятаме, че държавната помощ е разпределена незаконосъобразно, в нарушение на процедурните правила.

Започваме да работим с наши съмишленици по конкретни предложения за подобряване на начина на оценяване на документалните филми, финансирани от държавата, като всеки, който иска да ни помогне, е добре дошъл. Освен това се надяваме, че институциите, в частност Народното събрание, Министерство на културата и Изпълнителна агенция „Национален филмов център“, ще осъзнаят важността на този въпрос и ще предприемат необходимите мерки за неговото разрешаване.

Екс Пи Ел Ар Филмс

12/04/2025

Почина най-успешният български режисьор Тед Кочев, сътворил редица известни филми, най-известният от които е "Рамбо: Първа Кръв". Той е работил със знаменити актьори като Силвестър Сталоун, Джийн Хекман и Ричард Драйфус. Случайно или не Тед Кочев не е роден в България, а в далечна Канада, след като родителите му имигрират там. Родът му произлиза от с. Въмбел в Егейска Македония. Голяма част от жителите на това село е избита по време на Илинденско-Преображенското въстание. Сред убитите е имало и много негови роднини. Родовата памет на Тед Кочев беше силна, защото мечтаеше да направи филм, който да разкаже за тези събития. Той даже е имал готов сценарий... Въпреки, че е роден в Канада преди цели 94 години Тед Кочев говореше на перфектен български и наричаше луди всички, които казваха, че не харесват България. През 2016 година той взе българско гражданство!
Светла му памет!

05/02/2025

Ще започнем тази статия за казионния фестивал на българското документално кино “Златен ритон” казвайки, че доста хора ни посъветваха да не пишем нещата, които мислим, тъй като това би ни навредило. Мълчанието обаче няма да реши съществуващи проблеми.
Фестивалите за нашия екип не означават нищо. Единственият мерител за качеството на една лента е публиката - колко души ще харесат един филм и каква оценка ще му дадат, дали ще го препоръчат на приятелите си и най-вече колко зрители ще посетят прожекциите в киносалоните. От наивност и липса на опит ние решихме да пропуснем тази стъпка и директно да предложим на БНТ примиерното излъчване на “Тане Войводата”. Филмът беше показан 5 пъти като при 4 от тях вече беше качен в Ютюб. Това беше нашето решение с цел филмът да достигне свободно до най-много хора. Рядко ще видите български документален филм със свободен достъп, особено пък направени с парите на данъкоплатеца. “Тане Войводата” вече е гледан над 200 хиляди пъти в Ютюб. Виждаме и доста високата оценка в IMDB - 9.6. За съжаление впоследствие се оказа, че когато търсиш държавна помощ за филм, който стотици хиляди българи ще гледат и получиш отговор, че няма данни, че можеш да направиш нещо с креативна стойност, щеш не щеш поемаш по трънливия път на филмовите фестивали. Това явно е единственият начин да докажеш качеството на творбата си пред държавните институции. Тези фестивали са и спонсорирани от Национален филмов център. Както и очаквахме единствената им цел е да оправдават десетките милиони(44 милиона за 2023 година), изхарчени годишно от джоба на данъкоплатеца за направата на филми. Те често са със съмнителна стойност и са гледани от минимален брой зрители, дори малцина разбират за съществуването им. За около една година кандидатствахме на 15-на чужди фестивала и 5 български. Получихме 5 селекции на чуждите и 0 на българските. Най-комичен беше опитът ни да се явим на фестивал на документалното историческо кино в Бургас, който също е финансиран от Национален филмов център. Платихме такса за кандидатстване, а фестивалът се отмени тихомълком. Жалко и непрофесионално отношение… В крайна сметка статистиката е тъжна - успеваемостта ни в чужбина е 33%, а в България - 0%. Може да се досетите кой би оценил филм за българската история извън България и то при положение, че той изобщо не е пригоден за чужда аудитория.
Все пак тези едногодишни впечатления от фестивалите са нищо в сравнение с това, което видяхме с очите си на 28-то издание на “Златен ритон” в родния Пловдив. Това бе и първата селекция на филма в България. Филмите, финансирани от Национален филмов център, масово бяха предвидени за прожекция в почивни дни или в подходящи часове в работните дни на 5-дневния фестивал. Другото, което правеше впечатление е, че групичката кинокритици, командировани там на разноските на данъкоплатеца, пропускаха първите прожекции, явно отдадени на пловдивски айляк, като един път дори дойдоха чак на последния филм за деня. На една от прожекциите наблюдавахме дълбоко заспал известен наш кинокритик и преподавател в НАТФИЗ. Същият продължаваше да спи и след края на филма... Колегите му във фоайето се питаха дали да се върнат да го събудят… С някои автори на филми командированите кинокритици явно се познаваха добре след като се прегръщаха като лидери на държави от Варшавския договор. В крайна сметка критиците посетиха под половината от прожекциите, като на нашия филм дойде само един от тях за последните 5 минути. Не знам как после са определили кои ленти се награждават от Съюза на българските филмови дейци и с каква компетенция ще пишат статии, анализирайки родното документалното кино.
Като изключим групата кинокритици, които в повечето случаи въртяха оборот на пловдивските кафенета, в залата присъстваха шепа хора, които бяха предимно авторите. Имаше няколко души, които си бяха закупили билети за целия фестивал. Извън това продажбите на билети варираха от 0 до 4 като се изключи нашия филм и този посветен на актьора Георги Георгиев - Гец. Така въпреки усилията на Национален филмов център да насрочи дадени прожекции на финансирани от тях филми в подходящи часове, залите пак бяха празни.
Организаторите имаха и друг гаф. Тази година имаше изискване всички филми да бъдат със субтитри на английски език, нещо, което буквално на всеки друг фестивал се изисква само, ако филмът не е озвучен на местния език. Това се прави единствено за отвореност към чуждестранни продукции. Получи се така, че един филм бе напълно негледаем, освен ако не разбирате босненски, а друг за глухонемите изгуби част от смисъла си.
Идва и най-тежката част на този текст - тази за съдържанието на филмите, финансирани от държавата.
Един от тях най-общо представлява сбор от неясни послания, възхвала на употреба на алкохол и наркотици и мазане с фекалии от маргинали, които бяха употребили въпросните субстанции. Филмът не беше ироничен. Той възхваляваше тези маргинали.
В друг филм трябваше да се възхищаваме на 3-минутна сцена как една коза стои и блее. Това със сигурност може да докара и най-търпеливите зрители да пожелаят електричеството в залата да спре. В същата лента наблюдавахме и изключително съществения кадър на дефекираща гъсеница.
За съжаление сме финансирали и филм, който е откровено анти-български и цели да насади някаква историческа вина у българина.
Намирам за странно друг филм, който е на нивото на разширен репортаж по някоя от националните ни телевизии, да получи средства, равняващи се на цената на малък апартамент в София.
Най-ужасното нещо, което наблюдавахме, беше филм уж с кауза, подкрепен от определени политически партии и президенти. Надяваме се някой в МОН да се самосезира, защото на лентата бяха запечатани крайно непрофесионални действия. Изключително непедагогично е да противопоставяш деца и то на етническа основа… “едно циганче ви сложи в малкия си джоб вас българчетата”(цитат от филма). Не разбирам и как е възможно на коледно тържество за учениците на масата на педагозите да има алкохол и да се употребява пред децата? Може и да сме в грешка и това да е домашна лимонада.
Много странно съвпадание има между финансираните от НФЦ филми и наградените на “Златен ритон”. Човек може да допусне, че става за дума за някаква схема. Никой не знае какви са мотивите за финансиране на едни филми, а на други не, но пък наградите легитимират пред обществото вложените средства. От друга страна кой гледа тези филми? Те не могат бъдат открити никъде и животът им приключва с фестивала, а би трябвало да е точно обратното. Дали нашите пари се дават за най-доброто, никой не знае и съмненията витаят в пространството. Въпросите напират и чакат отговор, адекватен на интелигентността и на българските зрители, и на българските автори на филми.
Не всички ленти, финансирани от НФЦ, бяха слаби. Със сигурност може да се похвали “Желанието на Гери” на Тонислав Христов. Повечето хубави филми, обаче бяха независими продукции и нямаха държавна помощ като “Тушков” на Владо Любенов, “Митко” на Златимир Коларов и “Истинските супергерои” на Бианка Илич. Те съответно не получиха и потупване по рамото от казионния фестивал. Не мисля, че тези наградки истински отразяват стойността и продукционните качества на филмите, прожектирани на фестивала. Както се казва в един култов филм от 90-те: “Нещо, което е дадено, няма стойност”.
Ще завърша този текст с коментар на думите на заспалия кинокритик, за когото разказахме по-горе. Преди време в едно интервю той се жалваше, че България нямала позиции за оскарите и трябвало да работим в тази посока. Явно намиращ за нормална шуробаджанащината, този наш филмов деятел смята, че това е начинът да придобием успех на най-известните филмови награди в света. Само трябва да погледнем Република Северна Македония, държава, която често сменя името и националното си знаме. Тя има 2 филма, номинирани за Оскар. България - 0. Тази статистика скоро няма да се промени. Със сигурност обаче нещо в начина на финансиране на българското кино крещи за промяна.

22/12/2024

Интересно, че докато пишем статия да изкажем негодуванието си от цялата мафиотска система на НФЦ Иван и Андрей пропищяха от същите. Да продуцираш най-гледания филм последните 35 години и пак да срещнеш отказ за помощ от държавния апарат е меко казано жалко.
Очаквайте скоро и нашата статия по темата.

НФЦ за пореден път отряза Иван и Андрей. Този път става въпрос за нов филм, посветен на музикалната легенда Емил Димитров, който не е сред живите, но истор

06/12/2024

На гости в подкаста на в. Марица говоря за филма за Тане и някои други неща 📺

Чували ли сте за войводата Тане Николов? А искате ли да гледате нов, красив, добре заснет документален филм за живота му, за битката при Ножот, за четите? Се...

03/12/2024

https://faktor.bg/film-za-legendarniq-voyvoda-tane-nikolov-uchastva-na-festivala-zlaten-riton

Лентата възкресява образа на един от големите поборници за свобода и национални идеали, убит от комунистическата милиция

30/11/2024

Измина година и половина откакто пуснахме „Тане Войводата“ по БНТ и в публичното пространство. За съжаление впоследствие 5 български филмови фестивала не ни удостоиха дори със селекция. За сметка на това пък 5 чужди го направиха. Грозна статистика. Както някой се пошегува на една прожекция, която проведохме във военния Клуб в Карлово, ще трябва да пробиваме отвън навътре. Ето, че дойде и ред на основния фестивал за българско документално кино „Златен ритон“ в родния ни Пловдив. Прожекцията е насрочена в 12:00 на 18 декември, сряда. Заповядайте в Lucky Дом на киното и се насладете на филма за войводата Тане Николов на голям екран, заедно с нас.

22/10/2024

https://www.gabrovonews.bg/news/202219/

На 1 ноември тази година, от 15.00 часа, в Националния музей на образованието в Габрово ще се състои специална прожекция на документалния филм „Тане Войводата“. Събит...