Опознай Поморие

Home
Bulgaria
Pomorie
Опознай Поморие

Contact information, map and directions, contact form, opening hours, services, ratings, photos, videos and announcements from Опознай Поморие, Digital creator, Поморие, Улица Княз Борис I 94, Pomorie.

29/04/2025

--- Останките от Секретен Обект "А" на територията на Община Поморие ---

Здравейте приятели! Днес ще ви запозная с една много интересна тема- ехо от една отминала епоха, която никога не трябва да се завръща! Отиваме на пътешествие до с.Александрово, част от нашата Община!

Но първо- малко история! В началото на 50-те години на миналия век започва реализацията на мащабен военен проект, който е трябвало да подсигури бързото придвижване на съветски войски от пристанище Варна /където те биха дебаркирали по море/ до южната ни граница, при евентуален конфликт с Турция. Смята се, че за целта се отделят колосалните за времето си около 330 млн. лв. /тук правя уговорката, че няма разсекретени документи, които да потвърдят или да отрекат тази сума!/
По същество този план представлява скоростна жп. линия със съпътсващата я инфраструктура. Проектът носи името - Секретен обект "А". Той включва около 100 км релсово трасе заедно с многобройни насипи, траншеи, мостове, както и прокопаването на тунел под източните дялове на Стара планина с дължина малко над 4 км. В края на 50-те години обаче, проекта е изоставен. Най-вероятна причина е опита за затопляне на отношенията със Запада.
Днес могат да се видят доста от мащабните строежи, свързани с този проект. Макар и най-интересна част от този проект да е Южния вход под Стара планина /намиращ се днес в Община Несебър/, то и в землището на Община Поморие се намира една доста внушителна структура.
Става въпрос за мост построен над р. Ахелой, до с. Александрово. Мостът е видим от пътя, дори и от сателитни снимки! Определено структурата е мащабна и е интересно място за любителите на по-нетрадиционните забележителности.
Достъпът е доста лесен, включително е и приятно място за разходка с мотоциклет. Гледката е страхотна, като при моето посещението региона приятно ухаеше на мащерка!

11/04/2025

--- Посещението на Васил Левски в с.Козичино /Еркеч/ ---

Здравейте приятели! Посещавал ли е Дяконът селище, попадащо в днешното землище на нашата община? На този въпрос ще си отговорим след като прочетем следващите редове! Те са откъс от книгата "Еркеч и еркечаните" на Петър Куцаров. Приятно четене!

--- "Еркеч притежава всички обективни предпоставки, които Апостолът на свободата съзира и използва, за да посее свободолюбивото дело. Правя тези уговорки като отговор на опоненти от крайморските общини, удивяващи се защо Левски посещава Еркеч, но не и техния регион. Защото българският елемент там, в селищата покрай морето, не е бил така силен и подготвен, за да бъде посято в душите на тамошните хора семето на българското революционно дело.
Апостолът на свободата кръстосва няколко пъти България, но Еркеч посещава само веднъж – през пролетта на 1871 г. Според думите на поп Петко Дойнов, казани пред дядо Хрусав, Левски пристига в селото по велики пости. Толкова години са изминали оттогава, а това важно събитие не е регистрирано писмено
Поп Петко живее до 1927 г., но никой не записва неговите спомени, а и той не е особено разговорчив на тази тема и не разказва всичко, защото “е положил лично клетва пред Дякона”. И това е разбираемо – той едва от година е свещеник и появата на Левски навярно го стряска. Истинските причини за “мълчанието” на поп Петко може да са свързани с разочарованията след Освобождението, с неясните политически промени и неверието в официалната власт. Еркечани са силно разочаровани от бавното или почти никакво развитие на селото в рамките на Източна Румелия: след оттеглянето на руските войски ситуацията е тревожна, продължават нападенията и зулумите на турските шайки като тази на Чобан Хасан, неимоверно се увеличават данъците.
Засега от записаните през 1963 г. спомени на стари хора и публикациите се оформя виждане относно пътя и мястото, откъдето минава Васил Левски, за да отиде в Еркеч. Апостолът преминава през Сливен, Карнобат, Айтос, караулът му оставя на Балиова чука (местност западно от селото), а Левски и още един-двама души влизат в селото. Те отиват в Еркеч след обяд, турско време икиндия, и отсядат в дюкяна. Облечени са като френски търговци и се представят, че изкупуват добитък за турския аскер. След като разпитват и разбират кои стопани имат повечко едър и дребен рогат добитък, се отправят към къщата на попа, който също имал добитък за продаване. Срещата с еркечкия свещеник става по пътя, близо до мястото, където днес е фурната на бившото ТКЗС. Заедно отиват в къщата на поп Петко Дойнов. Влизат в хлява (обора), оглеждат добитъка и, след като направили пазарлъка, се качват на втория кат да похапнат. Дяконът се открива пред попа. След двучасов разговор Петко Дойнов изрича свещените думи на клетвата. С кръст в ръка, под строгия поглед на Апостола и кръстосаното оръжие, поп Петко обещава да запази в тайна разговора. След това той събира по-заможни хора, заклева ги и им обяснява, че за нуждите на борбата са необходими средства. В разказите на старите хора няма различия по въпроса колко пари е получил Левски от селото – около 40 златни турски лири. Изниква въпросът откъде у тези бедни еркечани такива средства. Разпитаните стари хора твърдят, че поп Петко Дойнов, по-точно неговият чирак дядо Демир Юшката, случайно намерил имане в Халахурските торници
“Тейко ми казваше, разказва Трендафил Стоянов, че парите, които взел Левски от поп Петка баштън (първоначално), ги намерил дядо Демир, на Юшката дядо му, син на Демир Радев, в Халахурските торници, в Аптакилиме. Били туряни (поставени) в едно дърво, то прогнило в корените и паднали 4-5 парчета. Демирчито ги вижда, взема ги, ама не ги познава. Отива си в село, той бил чирак у попа, занася парите и му дума: “Петко, аз намерих тези колеленца, виж ги какви са, да еба кореня му, намерих ги до къшлата. Попът му рекъл: дай ми ги за спомен, те нищо не струват и му дава пет сребърни пари. Вечерта попът направил кърмило, слага една брадва в кърмилото и посред нощ вдига дядо Демир и му дума: “Хайде да идем да накърмим овцете. Дядо поп извадил едни дисаги пари оттам”. С този разказ може да се даде приемливо обяснение откъде са парите, които поп Петко дава на Васил Левски. Някои от старите хора си спомнят, че за намерените от поп Петко Дойнов жълтици знаело едва ли не цялото село. Говорело се, че Васил Левски научава за тези пари от Паисий Габровски и притиска еркечкия свещеник. Тази теза също се изтъкваше като причина защо поп Петко не разказва подробности около пребиваването на Васил Левски в Еркеч – не искал да разказва за намерените златни пари, които по право принадлежали на неговия овчар. И друго обяснение: еркечани не обичат да разказват, ако са надхитрени или притиснати и горделивият им характер е накърнен.
За отбелязване е, че всеки втори от разпитваните еркечани непременно говори за посещението на Апостола в Еркеч като за факт, който не подлежи на съмнение. “Като дохожда Левски, казва Тодор Василев Тодоров, кмет на селото, от рода на Долапчията. Дохожда като търговец, събира добитък за турския аскер. Като се мръква, отива у попови. Попът се уплашва, ама се разбрали. Попът отива при кмета, оттук оттам, взимат тези пари, към 40 лири, дават му ги и сетне ги разхвърлят като облог на селото.”
“Левски дохожда, обяснява дядо Хрусав, защото търсел корави българи, за да основе комитет и събере помощ. Било е по велики пости. Пред попа се открил, иначе много се пазел. Левски заклел попа, явен комитет не можал да направи, таен може да е имало, ама попът не казваше. Един път взе да разказва, че събрали и му дали към четиридесет златни лири, ама ние лапандаци – кой ще запомни”. Думите на дядо Хрусав се допълват от записаните спомени на Янко Друмев. “Левски е дошъл с още двама души. Като дошли,
престорили се, че са френски търговци
Левски отишъл при поп Петко. Като останали сами да разговарят, Левски му рекъл: “Ти си поп, а аз съм дякон. Левски съм. Ще сбирате помощ за оръжие. Въстание ще има”. Събрали и му дали пари. Един път идвал, щял да дохожда още един път, ама не дошъл. Туй попът ми го казваше, самичкият поп Петко”.
Дали е образуван комитет? Даже да е имало такъв, то той не е развил дейност, свързана с Априлското въстание и не оставя трайни следи в съзнанието на хората. Вярно е, че попът и още няколко души са посветени в тайната на готвения бунт. Разказът за пребиваването на Васил Левски в Еркеч има различни окраски. Разказват, че когато става дума поп Петко да се включи в тайния комитет, то той попитал как това се съгласува със службата на Бога, Левски отсича: “Ти си поп, аз съм дякон и по-добре зная тези неща!” След като се изяснява, че еркечкият свещеник трябва да оглави новосъздадения комитет, той пита кой ще го ръкоположи. Апостолът отговоря: “Като дякон, аз те ръкополагам!” Разпитваните стари хора са единодушни: Васил Левски идва в Еркеч, защото “търсел корави българи”.---

След тези редови искам да добавя, че има спекулации за второ посещение на Апостола в с.Козичино /тогава Еркеч/, което най-вероятно не е истина.

13/03/2025

---Как е свързвано Анхиало с род на Ромейски Василевс, Османската империя, България и 3-ти март? ---

Здравейте приятели! Днес ще ви разкажа една наистина изумителна история, свързана и с нашия град Поморие /Анхиало/. Готови ли сте?

- /Искам да отбележа в самото начало, че тази публикация е вдъхновена от Nikos Tokalis, който откри за мен една от личностите, за които ще прочете в следващите редове!/

Михаил "Шейтаноглу" Кантакузинос е роден през 1500 в Истанбул. Същият този Истанбул, който само преди 60 г. е бил център на хилядолетната Римска империя! Михаил е един от най-известните, богати и влиятелни гърци, живели през първия век след падането на Византия/източната римска империя/ под османска власт. Както може да видите от фамилното му име, той е имал претенции, че е наследник на византийския /ромейският/ император Йоан VI Кантакузин. Ако тази роднинска връзка е вярна, а това най-вероятно е така, то Михаил Шейтаноглу може би има и българска кръв, от към жената на Йоан VI Кантакузин -Ирина Асенина. Интересен факт, е че родът му е утвърден за благороднически и въведен в княжеско достойнство с акт на Руската империя от 1865 г. Запомнете това, ще се върнем по-късно на него, защото е свързано с България.

Михаил Кантакузин е бил доста наченет човек, владеел е три езика - османо-турски, италиански и гръцки. Бил е дипломат, политик и, както днес бихме казали, предприемач. Някога това е било "модерно" - да си интелигентен и всестранно развит. За жалост, изгубени времена....
Турците го наричали "Шейтаноглу", което означава " син на дявола". Власта му е толкова голяма, че той контролира икономиките на княжествата Влашко и Молдова. /както и неговите наследници са князе на тези държавици/. Едно от сведенията за Шейтаноглу е, че след пагубната за османците битка при Лепанто /7 октомври 1571 г/, където техния флот е разгромен от Свещената лига /обединение на католическите европейски държави/, той със свои средства възстановява 60 османски бойни кораба.
Самият той се е титулувал Архонт /владетел/ на Константинопол, като е подпечатвал кореспонденцията си с двуглав орел /герба на Източната Римска Империя/. Именно той убеждава избрания с негова помощ вселенски патриарх Йоасаф II през 1561 г. да признае царската титла на братовчед му – Иван Грозни. Освен всичко друго, най-вероятно той е държал целия бизнес с анхиалското "бяло злато" -солта!

Състоянието и влиянието, което той придобива е огромно. Това, разбира се, не се харесва на могъщите османски паши, които не са намирали за добро грък християнен да е толкова влиятелен. Това именно води до неговото обесване. Тук е интересният момент- той е обесен пред входа на своя дворец в Анхиало на 3 март 1578 г.! Къде са днес останките от този палат и имаме ли археологически данни за тях?

Но да се върнем на рода му! След кончината му, неговите наследници поемат управлението на княжествата Влашко и Молдова и много от тях стават видни личности векове по-късно в управлението на Румъния или Руската империя. Един от тях е Михаил Александрович Кантакузин, роден през 1840 г. в Руската империя. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като помощник на началника щаба на Действащата руска армия на Балканския полуостров.

След войната остава на служба в Българската Армия! Назначен за военен министър на Княжество България (1884 – 1885) в правителството на Каравелов. По негово време са сформирани пехотните полкове и армията се подготвя по руски образец. През 1885 г. същата тази армия удържа блестяща победа над сръбските части, нахлули в родните предели. Стефан Паприков, описвайки развитието на българската армия, пише за Кантакузин:
"...може да се каже, че той е бил единствений военен министър, който е имал присърце интересите на балгарската войска и който най-много е направил за нейното устройство във всяко отношение."

Интересно нещо е историята нали? Практически наследник на Ромейски император и императрица с българска кръв, става един от основоположниците на армията на новата Българска държава! Родът Кантакузин /под името Кантакузино/ имат живи наследници и днес в Румъния.

/На снимката виждате Михаил Александрович Кантакузин/

10/03/2025

---ПОЛУЗАБРАВЕНИТЕ ГЕРОИ НА БЪЛГАРИЯ---

/Работата по събирането на информация и създаването на текста са дело на Щерион Андреев/

"Изказвам най-искренна благодарност на блогъра Никола Митков Янев /Nikola Mitkov Yanev / и фотографа Иван Лулчев, за това, че създавайки страницата "Опознай Поморие" , първи "повлякоха крак" в тематика, пораждаща любов, интерес и стремеж към опознаване на родния край. Специална благодарност и към Генчо Овчаров, който ми предостави основната информация за написването на тази публикация.

Една малка, с нищо неотличаваща се от другите улици в Поморие, носи името на Симеон Стойков. Едва ли, ако спрете случаен минувач по нея и го попитате какво знае за личността, носила това име - ще получите задоволителен отговор. За това са и тези редове - за полузабравените герои на България, свързали съдбата си и с нашия град.

Някога, когато България е стенела под османския гнет, в сгушената в подножието на Сливенския балкан Твърдица живял Стойко Петров - родолюбив и буден българин , когото всички наричали -Терзията. Имал 6 деца : 2 момчета - Стефан и Симеон и 4 момичета - Кина, Петрана, Мария и Йова.
Най-големият син Стефан - ученолюбиво момче, още в ранните си години заминал за Одеса да учи богословие. Там се запознава с Христо Ботев, вероятно от когото се вдъхновява с революционните идеи за освобождение на Отечеството. От Одеса, младия Стефан заминава за Париж да следва медицина. Във френската столица, будния младеж взема участие в Парижката комуна, за което е арестуван и след като лежи известно време в затвора, е екстрадиран от Франция и се връща в България. Известен вече като поп Стефан, в Родината взема активно участие в народо-освободителното революционно движение. С баща си, Стойко Терзията, основават чета, която до Освобождението действа из Твърдишкия балкан. Умира внезапно и при неизяснени обстоятелства през 1894 г. Вероятно, негова е ролята за посвещаването на по-малкия му брат -Симеон Стойков, в българската революционна завера. По-късно, той отстъпва и воеводското място на Симеон, който по време на въстанията и последвалата ги Руско-турската освободителна война, оглавява четата.
Симеон Стойков е роден на 15.08.1848 г. Навярно, самата семейна среда в която е расъл, е бил фактора, който възпитава у младия Симеон непримиримост към всяка неправда, родолюбие и ненавист към поробителя. Сведения сочат, че още в училище се отличавал с буен , избухлив и непокорен нрав.
Показателен за това, е един факт от неговата биография. По време, когато Симеон Стойков бил около 20-22 годишен, из Твърдишкия вилает се подвизавал известен с жестокостта си турчин - тиранин, с прозвището Тахчията. Същият безчинствал, като съвсем безнаказано биел, убивал, насилвал и малтретирал всячески мирните жители. Предания сочат, че същия "хвърлил око" на сестрата на Симеон Стойков - Мария. Какво се е случило , не се знае, но една сутрин, намерили Тахчията убит. У никого не останало съмнение, че това е дело на брат и Симеон. За да избегне жестоко отмъщение, същата вечер той, бързо прекосил Балкана по тясна и опасна козя пътечка, по която пастирите дори и денем се бояли да преминат. Проявил съобразителност, като още с пристигането си в Севлиево, се престорил на пиян. Така си създал алиби, и след като от конака в Твърдица запитват местните власти в Севлиево за него, същите отговарят, че няма как той да е убиеца на Тахчията, след като е бил в Севлиево, при това солидно "почерпен".
Ученическите години на Симеон преминават във В.Търново. Там, с брат си Стефан, живее в къщата на Стефан Стамболов, с когото завързват близко приятелство, което обаче, било прекратено, поради възникнали между тях политически разногласия. След В.Търново, младия Симеон отива да учи в Русия. Там се запознава и става привърженик на леви, революционни идеи. След завръщането си в Родината, изцяло се посвещава на борбата за освобождение на Отечеството. Поддържа лично приятелство и връзка с Хр.Ботев, който от своя страна, го запознава с Васил Левски. Неведнъж, Дякона е отсядъл в дома на Стойкови, като са го криели в специално приготвено скривалище. Има сведения, че дома 3 пъти е посещаван от Христо Ботев, както и от Райна поп Георгиева, за която се твърди, че била далечна роднина на фамилията.
В края на 70-те и началото на 80-те години на по-миналия век, в страната все по-осезателно се усеща нарастващия народен гняв. В домът на семейство Стойкови усилено се провежда тайна революционна дейност. През 1875 г. тук идва Михаил Греков, който свиква заседание на революционния комитет, на което се взема решение за вдигане на въстание, останало в историята ни като Старозагорското. Братя Стойкови с баща си , бързо сформират чета за подкрепа на бунта, но както е известно, той бързо бива потушен в самото си начало, а по жестокост спрямо въстаналото население, той е съизмерим единствено с прочутото Баташко клане. При потушаването му, четата е обкръжена от многоброен турски аскер, но благодарение съобразителността на предводителите си, е изведена от обръча и спасена.
Не след дълго, избухва и Априлското въстание. Четата на Симеон Стойков ,в която вече са се влели и няколко руски народници, успява да завземе конака и военните помещения в Твърдица, но е принудена да отстъпи под натиска на многобройна турска войска. като среща и се присъединява към четата на Слав Караджов.
Началото на Руско-турската война, заварва Симеон Стойков в Плоещ , където отива, за да се запише като доброволец в редовете на Българското опълчение. Личните му и бойни качества, не остават незабелязани от руските инструктори и командири и той бива назначен като командир на подразделение, имащо за задача да действа в тила на врага. Четата поема към България и се установява в средната част на Стара планина, край Твърдица , където всичко е познато на нейния командир. Създава сериозни проблеми на турците, като осуетява техни операции, събира разузнавателни данни за дислокацията на врага, които своевременно биват предадени на руското командване. Турските части все повече отстъпват пред настъплението на руската императорска армия и българските опълченци, като при това в яростта си, опожаряват всичко по пътя си. Не е пощадена и Твърдица, където около 50 къщи биват изгорени, в т.ч и тази на семейство Стойкови.
На 4.01.1878 г., руските военни части, под командването на полк. Пушкин, навлизат всред все още тлеещите руини. С тях е и четата от българи- опълченци на Симеон Стойков. В края на войната, тя се присъединява към отряда на Панайот Хитов. За особенните си заслуги по време на Руско-турската освободителна война, на 30-годишния Симеон Стойков е присъдено званието - капитан от руската армия.
След Освобождението става комендант на район, обхващащ 12 села по поречието на р. Тунджа. За пръв път е избран и за депутат в Първото учредително народно събрание. След изтичане на мандата, още 4 пъти е удостоен с доверието, да бъде народен представител.
Благодарение на неговата работа в ползу роду, твърдичани се сдобиват с училище, медицинска служба и пощенска станция. Интересен факт от неговата биография е и участието му в русофилския бунт, срещу управлението на Александър Батенберг през 1887 г., за което е осъден на смърт. Силният студ в деня на изпълнение на присъдата, е причината тя да бъде отложена за следващия. Но тогава се получава оправдателна присъда и живота на Симеон Стойков е пощаден и той е освободен от ареста.

През 1906 г., жизненият път на този самоотвержен българин, го отвежда в Анхиало, където се преселва с жена си Генка и 9-те си деца. В Твърдица остават сестрите му. Построява къща /с вътрешна тоалетна, което било новост по онова време/, започва да се занимава със земеделие, като засажда лозя - първата вършачка в Анхиало е била неговата. Не след дълго открива и хан, който се е намирал точно на мястото на някогашния ресторант "Кристал". Тогава града, бавно и мъчително се е съвземал от пораженията на пожара. Като феникс от пепелищата, възкръсвал порива към ново начало и живот всред трудолюбивите анхиалци, част от живота на които станал и този на родолюбеца, революционера и общественика Симеон Стойков.
Ползващ се с почит и уважение всред своите съграждани, умира в Анхиало на преклонните 92 години.

ПП - Година след година, потока на времето, отмива от народната памет, спомена за немалко достойни българи като Симеон Стойков. Незавидна и незаслужена участ... която донякъде е и упрек към самите нас, за това, че не съумяваме достатъчно, да съхраним и предадем на идните поколения делото на тези полузабравени вече герои, които с делата си, сътвориха новата история на България.
Ето защо, моля , който знае или разполага със сведения за други подобни личности от нашия край - да ги направи достояние.
С надеждата, че всред безбрежния съвременен информационен океан, все някаква капка за живота и делото им, ще остане за тези, които идват след нас.

/На първата снимка е Симеон Стойков, на втората снимка е брат му- поп Стефан. На третата снимка е родова среща на потомците му пред неговата къща в Поморие през 1978 г./

06/03/2025

-Мюсюлманските бунтове и Анхиалска околия --

Кой е турчина Чобан Хасан, финландеца Казимир Ернрот и как те са свързани с Анхиалска околия ?
Ще ви разкажа една много интересна история, подкрепена с цитати от оригинални документи! Главното действащо лице, за жалост разбойник, е роден и безчинства в днешното землище на Община Поморие!
Чобан Хасан е роден неизвестно кога в село Палазлар, което не съществува днес на картата. До колкото успях да го локализирам, то се е намерила някъде до Горица. Още от края на Руско-Турската война, Чобан Хасан събира група сподвижници и започва да тормози местното българско население. По това време в Стара Планина върлуват около 20 разбойнически шайки. От безчинствата страдат дори понякога и представители на турското население! Айтоският началник по това време е създал цял списък от подобни зверства над мюсюлманите. В село Рупча, на 10 юли 1879 г., осем разбойника влизат в дома на Муса оглу Хасан, пребиват го до смърт, изнасилват жена му и взимат парите и покъщнината му. Всичко това заставя и някои турци да участват в преследването на разбойниците. Да не забравяме, че първото десетилетие след Освобождението е много труден период за българите. Точно на границата между Източна Румелия и Княжество България е свърталище за подобни разбойници. Тогава новосформираната държава се управлява от Руска администрация, пред която стоят определено много проблеми, един от които е именно този. В доклад на руски вицеконсул с име Гартвиг се съобщава следното-
“Според получените от мен сведения от Айтос тези шайки нямат политически характер; единствената им цел е да убиват и грабят мирните жители, както българи, така и турци. Страданията от действията на тези шайки са предимно в Айтоски окръг. Балджи-Оглу - предводител на първата шайка, безчинства в околностите на Керемахли; втората шайка начело с Кулансъза всява страх сред жителите на Байрам-Аланския участък; шайката на Чобан Хасан действа в Анхиало-Месемврийския окръг. Аз вече съобщих на местното началство предлаганите мерки”.
На 6 август 1879 г. руският вицеконсул съобщава: “Предводителят на шайката Чобан Хасан е заловен. Той е дал дума, че убийства самият той не е извършвал. Префектът иска да го пусне безнаказано, тъй като Чобан Хасан е обещал да сътрудничи на властта за залавянето на останалите разбойници” . Така и става! След като е пуснат на свобода обаче, безредиците се увеличават!
Нека тук разгледаме текст от доклад на руския вицеконсул в Бургас по този повод. “След определено време командирът на ротата на Бургаската дружина Набоков с двама войници се отправил към село Кара Ахмет махала, Айтоски кантон, където била насрочена среща с Чобан Хасан, обещал да предаде конкретни сведения за отново сформирана шайка. По пътя Набоков срещнал банда българи от село Коприкьой, които побързали да се присъединят към него”.
След като влизат в селото местните докладват на Чобан Хасан, че руски офицер с дружинници и българи го търси. Чобан Хасан вместо да посрещне Набоков, заповядва на своите другари да открият огън. Набоков, предвид неравните сили, отстъпва в село Еркеч /дн.Козичино/, където е дислоцирана неговата рота. На другия ден Набоков научава, че Чобан Хасан се е оттеглил в планината, но поради внезапно заболяване не се решава да го преследва. След посоченото сблъскване между руските сили и шайката на турския разбойник Чобан Хасан се дава тласък на почти затихналият бунт на турското население от региона. Чобан Хасан изпраща делегация, която съобщава на всички, че тъй като българите “не държали на дадената дума и са искали да го заловят отново в плен, то той вече не се счита обвързан с обещанието да води мирен начин на живот”.
Тук ще цитираме още няколко доклада, касаещи действията на Чобан Хасан .“Тези дни жандармерийският комисар Ширински успя да проследи Чобан Хасан. Начело на шайка от над 40 човека, той последователно е обиколил айтоските селища: на 24 август бил в ………..(не се чете на оригиналния хартиен носител), в Бурунджук; на 25 август в Каскьой, Чавдарлък; на 26 пристига в Харамидере и отново в Чавдарлък, взимайки отвсякъде въоръжени хора и коне. Мирните жители на посочените села, както турците, така и българите, са в страшна паника - оставяйки всякаква работа, те са в постоянно очакване на разбойниците”. В материала се посочва, че изключение от посочената констатация представляват само отделни български села, “в частност Еркеч”, където българите са поели защитата си в свои ръце.
Тези сведения могат само да ни радват, тъй като са поредното доказателство за смелостта на еркечани, свикнали от край време да решават проблемите си чрез самоорганизация и мобилизация на собствените си сили.
Този размирен период /1879-1880/ в Източна България е наречен „Мюсюлманските бунтове“. Въпреки, че в някаква част от разбойническите банти са потърпевши и местното обикновено турско население, не трябва да има съмнение, че причина за размириците е създаването на Българската държава и отделянето на тези земи от Османската империя. През април 1880 година напрежението още повече нараства, след като българската армия се опитва да установи ясно границата с Източна Румелия в Източна Стара планина, поставяйки под свой контрол 13 турски села при което среща съпротивата на местното население. На 24 април много турци от района се събират в село Ахли (днес с. Страцин), докато българска рота, заедно с голям брой въоръжени цивилни българи, завзема почти празното село Белово /Булаир/. На следващия ден Белово е обградено от стотици турци, около 200 от тях въоръжени, водени от Чобан Хасан. При последвалото сражение са дадени няколко жертви, но българските части успяват да задържат контрола над селото. Български въоръжени групи опожаряват и разграбват пет турски села, в едно от които изгарят училището и джамията, но съпротивата сред мюсюлманите се засилва.
Веднага след сблъсъците в Белово новоназначеният военен министър, финландец по произход, генерал Казимир Ернрот иска извънредни пълномощия за справяне с безредиците, които са гласувани от Народното събрание на 26 април. Той получава пълен едноличен контрол над гражданската и военната администрация в районите на бунта. Назначената от него анкетна комисия публикува през юли доклад, в който сочи за основен източник на размириците турските групи, нападнали Белово, но също отбелязва извършваните от българи, включително от военната и гражданската администрация, грабежи, погроми и убийства на турци, както и некомпетентността и бездействието на висши чиновници, особено в Бургаски окръг на Източна Румелия.
След като получава извънредните пълномощия, генерал Ернрот лично посещава района на бунтовете, уволнява множество чиновници и назначава военни управители, създадени са военни съдилища, които да разглеждат бързо и на място случаите, определяни като разбойничество. През следващите седмици за арестувани стотици участници в размириците, на места цялото мъжко население на дадени села, като след време повечето са освободени, но някои получават тежки присъди, включително смъртни.
Ликвидирайки насилията от страна на българската администрация и оказвайки силен натиск срещу турските въоръжени групи, до есента на 1880 година генерал Ернрот успява да прекрати безредиците, като турските групи се разоръжават доброволно и повечето участници в тях се връщат в селата си. Самият Чобан Хасан бива преследван след престрелката в Белово, но успяха да избяга в Източна Румелия. При опит да се върне в Княжество България през 1880 г. е убит в село Калгамач /изчезналото днес с. Доброван/.

/на снимката е Казимир Ернрот. Фотография на Чобан Хасан не ми се отдаде да намеря/

27/02/2025

--- Непознати личности от Поморие и околията ---

Приятели ще започнем нова рубрика, в който ще разглеждаме интересни личности от Поморие и населените места към Поморийска община!

Душо Желев Стоянов е български революционер, роден през 1880 година в анхиалското село Еркеч /сега с. Козичино/. Образованието му започва в градовете Анхиало и Бургас, след което продължава в Самоковското железарско училище, където също участва в основаването на революционния кръжок "Трайко Китанчев" заедно с Никола Дечев и други ученици.

През периода на борбите за освобождение на Македония и Тракия, Желев се присъединява активно към четите на Михаил Апостолов и Георги Кондолов. През 1901 година той е четник в Кратовско, а по-късно става втори главен войвода на тиквешката чета на Добри Даскалов. По време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година, Желев е войвода на четата, която прониква в Кочанско под командването на Христо Чернопеев.

След въстанието, през февруари 1904 година, Желев отново влиза в Македония, но четата му бива разбита. Той успява да се спаси и се присъединява към четата на Петър Самарджиев. През същата година, участва в залавянето и обесването на тиквешкия каймакам /управител/, албанецът Ибрахим ага. След това, Желев работи за възстановяването на организацията в Тиквеш, където действа заедно с Петър Юруков.

След Младотурската революция през 1908 година, Желев се установява в България и става член на Илинденската организация. През 1941 година, след освобождението на Вардарска Македония, той многократно посещава региона.
Според един изследовател, от когото основно черпех информация, няма точни данни кога и къде умира. Според Уикипедия обаче е фиксирана датата 1953 г. без да се посочва къде.

Но тук идва най-интересният момент! Този човек пише свои спомените! Това се случва в София през 1946 г. под заглавието „Спомени по освободителната борба на Македония и Одринско от турско робство“. Техният оригинален ръкопис се съхранява в Централния държавен архив в София. Издадени са за масовия читател един или два пъти в сборници със спомени за революционните борби в Тиквешия и като цяло за Илинденско-Преображенското въстание.

Address

Поморие, Улица Княз Борис I 94
Pomorie
8200

Website

https://pomorietourism.bg/en/, http://www.youtube.com/@PomorieInDetails, https://www.pomorie.bg/

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Опознай Поморие posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to Опознай Поморие:

Shortcuts

Want your business to be the top-listed Media Company in Pomorie?