23/08/2025
Две месеца преди да си тръгна, едно 7-годишно дете ми каза, че съм безполезна
Така започна последният ми ден като учителка в държавно начално училище.
Той не го каза от злоба или гняв. Просто с онзи ясен и директен глас на децата, когато повтарят това, което са чули у дома:
— „Не умееш да правиш TikTok видеа. Мама казва, че старите учителки трябва да се пенсионират.“
Усмихнах се. Престорих се, че не ме боли. Но отвътре нещо се пречупи.
Всички просто ме наричаха „госпожата“.
36 години учих най-малките — първолаците.
И преди два месеца, докато училището още беше отворено, затворих вратата на моя клас за последен път.
Когато учителството беше призвание
Започнах още в края на 80-те. Заплатата не беше голяма, но имаше уважение.
Семействата гледаха на нас с доверие, често и с благодарност.
На училищни празници родителите носеха торти и домашни сладки.
Децата ни подаряваха рисунки със слънца и криви букви: „Госпожо, обичам ви.“
А когато след дълги усилия някое дете прочетеше първото си изречение на глас — това беше радост, която никоя заплата не можеше да замени.
Как всичко се промени
Но с годините училището вече не беше онова, което помнех.
Не ставаше дума само за новите технологии — интерактивни дъски, таблети, електронни дневници.
Ставаше дума за умората.
За липсата на уважение.
За самотата.
Някога следобедите прекарвах в изрязване на цветни картони, за да украся стените с букви и цифри.
В последните години ги прекарвах, попълвайки безкрайни отчети и платформи.
Творчеството беше изтласкано от бумащина.
Родители вече си позволяваха да крещят пред целия клас. Един ми каза:
— „Не умееш да преподаваш. Видях видео в телефона на сина ми — нямаш представа как се говори с деца.“
Това видео бе записано тайно, докато аз се опитвах да успокоя дете в криза.
Никой не попита как съм. Никой не се замисли колко е тежко да се справяш сама с всичко.
Децата също се бяха променили — не по тяхна вина.
Идваха изморени, изцедени от часове пред екран. Някои ядосани, други уплашени.
Мнозина вече не знаеха как да държат молив, как да изчакат реда си, как да кажат едно простичко „моля“.
А от нас учителите се очакваше да поправим всичко.
За шест часа. Без помощ. С почти тридесет ученици в клас.
Загубата на смисъла
Помня времето, когато класната стая беше убежище.
Имаше кът за четене с възглавници.
Пеехме всяка сутрин.
Учихме първо на доброта, после на смятане.
Сега искаха от нас само „измерими резултати“.
Стойността ми като учител се свеждаше до това колко добре едно 6-годишно дете попълва квадратчетата на стандартизиран тест.
Директор веднъж ми каза:
— „Ти си прекалено привързана. Интересуват ни резултати.“
Като че ли човешката връзка беше грешка.
Малките спасителни моменти
И все пак продължавах. Защото имаше онези малки искри, които ме крепяха.
Дете, което шепне: „Госпожо, чувствам се в безопасност с вас.“
Друго, което оставя бележка: „Вие сте като баба за мен.“
Или онова плахо дете, което след седмици мълчание най-накрая ме поглежда в очите и казва: „Прочетох го сама.“
Държах се за тези моменти като за спасителни лодки.
Последната година
Но последната година ме пречупи.
Напрежението растеше.
Дете хвърли стол в клас.
Друго ме заплаши: „Ще видиш какво ще донеса от вкъщи.“
Телефонът в класната стая звънеше постоянно — все спешни случаи, все оплаквания.
Училищният психолог напусна още през есента. Заместници вече нямаше до ноември.
Въздухът се напълни с умора и отчаяние.
Така, преди два месеца, прибрах класната си стая за последен път.
Свалих избледнелите рисунки от стените, пазени с десетилетия.
Открих кутия със стари бележки от ученици.
На една пишеше: „Благодаря, госпожо, че ме обичате дори когато се държа лошо.“
Прочетох я и се разплаках.
Защото някога учителството значеше нещо.
Сега изглеждаше почти като професия, за която трябва да се извиняваш.
Нямаше празнично изпращане.
Нямаше благодарствена реч.
Само една бърза ръкостискане от директора, който в същото време проверяваше телефона си.
Какво остана
Оставих стикерите, люлеещия се стол, енергията си.
Но взех със себе си погледите на всички онези деца, които поне веднъж са ме видели като пристан.
Тях никой никога няма да ми отнеме.
Не знам какво ще правя сега.
Може би ще стана доброволка в библиотеката.
Може би ще се науча да меся хляб.
Може би просто ще седя на верандата с чаша чай, спомняйки си един по-мек свят.
Защото, да, липсва ми.
Липсва ми, когато да си учител означаваше партньорство, а не битка.
Когато родителите и учителите бяха отбор.
Когато възпитанието означаваше да растем заедно, а не да постигаме точки.
Една молба
Ако някога сте били учител, знаете:
Не го правехме заради ваканциите.
Правехме го заради детето, което най-сетне се научи да връзва обувките си.
За онова, което се усмихна след седмици мълчание.
За онова, което имаше нужда от нас по начини, които нито една контролна работа не може да измери.
Правехме го от любов.
От надежда.
Защото вярвахме в по-добро бъдеще.
Затова, ако срещнете учител — минал или настоящ — благодарете му.
Не с ябълка или с чаша, а с уважение.
Защото в свят, който тича твърде бързо, те останаха до децата.
В система, която се разпадаше, те устояваха.
И в едно общество, което често ги забравяше… те никога не забравиха никого.
