21/11/2025
Петъчният разказ
Из „Гора“ от Дамян КАЛФОВ
3
Докато през първите дни общинският фелдшер малко неохотно влизаше в плевнята на моите хазяи при своята пациентка, после сам се увлече и почна да идва и по два пъти на ден.
– Трмш, трмш – поднасяше ѝ той сухо, ароматно сено, което тя поемаше без страх с устните си и почваше да дъвче с охота.
На петия или шестия ден сърната стъпи на крака. Бързо се събираше и затваряше раната ѝ, докато най-сетне, за по-малко от месец, съвсем се затвори и на мястото ѝ остана едно възчерно петънце колкото петолевка.
Само един господ знае колко голяма бе радостта ми от оздравяването на сърната. По цели часове се занимавах с нея. Поднасях ѝ сенце, ечемик, овес, корички хляб, по̀ех я с бистра планинска вода.
Кръстих я Го̀ра.
— Го̀ра! Го̀ра! Ето това е суха детелинка, Го̀ра!
Не, не си знаеше името, при все че се бе родила и пораснала в гората.
Съседи, по-далечни, цялото село вече знаеше отдавна, че учителят хранел и отглеждал жива сърна. А Миро идва няколко пъти да я види:
– … Е, кротичко, хубаво животно, прав си, но… още по-хубаво му е месцето! Ти не ми позволи тогава, но аз и сега с най-голямо удоволствие ѝ бих теглил един нож…
– О! Как можеш и да помислиш дори… Го̀ра! Подай си муцунката, Го̀ра! Тебе казвам, Го̀ра!
Не, още не знаеше и надали някога щеше да научи тя хубавото си име.
Веднъж децата, още с влизането им в час, почнаха да се посбутват, да се поусмихват.
– Какво има, деца! – веднага им помогнах аз. – Имате да ми кажете нещо, да ме питате? Добре, питайте.
Едновременно вдигнаха ръчички десетина момченца я момиченца. И едно момиченце от тях ги изпревари:
– Господин учителю… Вярно ли е… че сте имали… една… жива сърна…
– Да, деца… Вярно е… Една висока, хубава, много хубава сърна и се казва Го̀ра. Тъй съм я кръстил – Го̀ра!
– Го̀ра! Го̀ра! – започнаха децата от всички страни. – А тя разбира ли си името?
– Не още, но надявам се, че ще го научи…
– А… можем ли, позволявате ли, господин учителю, и ние да я видим?
– Да, разбира се… След последния час… Който от вас иска, може да тръгне с мене…
Нито едно не си отиде право вкъщи. Всички ме заобиколиха, всички тръгнаха с мене…
Разказах им по пътя как бе ранена, как бе намерена и пренесена в село, как бе лекувана…
– Горкичката… Миличката Го̀ра…
От тоя ден Го̀ра не остана нито един ден без грижите най-малко на десетина хлапаци. Едно ѝ носеше вода от бистрата планинска рекичка, която минаваше край селото, друго ѝ поднасяше нещо за хрупкане, трето ѝ чистеше леглото…
А беше вече пълна зима, дебел сняг покриваше отдавна и дворища, и покриви, и гори, и поляни.
Го̀ра, загладила косъм, пръхтеше, подскачаше на топличко в обора. Но щом почна да се запролетява, у нея настъпи някаква особена промяна. Почна по-малко да яде, взе да се стряска, от нищо да се плаши. Отслабна.
Когато понякога с някои от нейните малки приятели я изведех на двора — съвсем не беше вече тя, по-раншната мирничка и хрисима Го̀ра. Сега тя подскачаше подплашена, дърпаше се, едва не се откъсваше от връвта, с която бе вързана за шията.
Скоро пролетта задуха топло, меко и гората се разлисти изведнъж. Поляните се покриха със зелена тревица и с червени, сини, жълти цветя. Забръмчаха хиляди пчелички и мушици във въздуха. Тогава аз казах един ден на моите палавци:
– Слушайте, деца! Искате ли утре да отидем на разходка, на излет из планината?
– Искаме, много искаме!
– А да вземем ли с нас и Го̀ра?
– Да я вземем, нека я вземем, господин учителю!
– Добре, деца, ще я вземем и нея да си похрупка там крехка тревица и да си подиша пресничък планински въздух.
– Аз ще я водя, господин учителю!
– Аз, аз!
– И аз, господин учителю!…
То бе цяла олелия на другия ден. Кое с торбичка, кое с бохчичка, а тук-таме някое и с раничка – всички скачаха пред мене и след мене нагоре по сенчестите и влажни пътеки на гората.
Вързана за шията с две дебели върви, по които бяха накичени по пет-шестима малчугани от двете й страни, Го̀ра подскачаше, хвърляше се — сякаш не стъпваше на земята.
– Сега, деца, ей сега. Още мъничко. Като минем и оная там височинка…
Спряхме се най-сетне и отседнахме на една широка слънчева полянка.
– Го̀ра!… Поотпуснете й, деца, малко вървите и оставете я да си попасе. Го̀ра! Виж каква крехка, сочна тревица! Хайде с предните зъбчета!…
Не. Обхвана я някаква особена треска. Наострила уши, тя въртеше ту насам, ту натам глава, ослушваше се, цяла разтреперана, и пак почваше да скача и да се дърпа.
– Господин учителю! Ще се откъсне, ще ни избяга! – завикаха уплашени децата.
Тогава аз видях, че е вече време да им открия това, което отдавна бях намислил.
– Слушайте, деца! Да ви кажа ли защо нашата Го̀ра е толкова неспокойна и немирна? Тя позна местата, гдето по-рано е обикаляла, а може дори и да е подушила стъпките на своите другарки.
– Тя може да си е имала и малки?
– Да, право, може да си е имала и малки. И сега ги търси. Ето защо се е толкова разлудяла. И ако я върнем довечера отново в нейния обор, тя едва ли ще живее дълго. Ще си умре от мъка. И затова, деца, какво ще кажете вие? Да я върнем ли пак довечера и да затворим на тъмно, или пък да я пуснем тук на свобода?
Палавниците ми замълчаха, смутиха се отначало, но после се съвзеха:
– Да я пуснем, да я пуснем, господин учителю!
Едно досам мене се сети и попита:
– Ами… господин учителю… няма ли някой ловец пак да я подгони и убие?
– Не, малкия. Тука, на тоя край, биенето на сърните е забранено. Не е опасно.
Освободих Го̀ра от двете ѝ върви. Погалих я по меката муцунка, помилвах я за последен път. Почнаха да я милват по шията, по гърба, по тъничките ѝ крака – порадваха ѝ се всички деца, заобиколили я в плътен обръч.
– Ох, хубавичката Го̀ра, миличката Го̀ра, прощавай, хубавка, прощавай…
Когато видях, че това изпращане може да продължи безкрай, направих знак да се даде вече път на Го̀ра.
Отначало тя пристъпи плахо, колебливо, а после, като направи един дълъг, дълъг скок, спусна се като стрела нагоре.
Преди да се закрие в шумака, Го̀ра се спря внезапно, обърна глава към нас, сякаш да се сбогува за последен път, и после се врътна, също както есенес на пътечката, и се изгуби…
– Деца! Хайде сега на игра! На прескачане, на гоненица! Хайде, всички, всички!
Не, не можа да стане веднага игра. А когато привечер, на път за село, ги попитах радват ли се, че Го̀ра е сега там, високо, високо в планината, отново свободна и волна, всички зачуруликаха наведнъж!
– Радваме се, много се радваме, господин учителю, но…
– Но?
– … ни е и много мъчно, господин учителю…
