10/10/2025
Петъчният разказ
Из „Клонът“ от Дончо ЦОНЧЕВ
2
По някое време глиганът разбра, че тук му е краят, но вместо да се откаже от неравната борба, той още по-ожесточен и отчаян се хвърли напред. Вече сам гонеше вълците. Техните скокове върху него сякаш се разредиха, един остана в снега неподвижен, друг доразкъса трупа му, трети се сдави пък с него; вълчицата се търкулна в дола, много надолу – с отхапан преден крак и строшени ребра.
Болката и изтеклата кръв намаляваха силата на глигана, но затова пък увеличаваха десеторно гнева му – той удряше страшно, късаше, пореше със зурлата, докато постепенно всичко утихна… Останал в тишината на страшната нощ сам, старият глиган едва се завлече под скалата и падна в леглото си. Цяла седмица не можеше да помръдне. Ядеше мършата наоколо и ближеше кървавите петна по снега.
След зимите идваха пролети и лета – старият глиган отново ставаше нежен баща (не се биеше със съперници, защото за него съперници отдавна нямаше), отпущаше се сред големия си род и дългата му зурла ровеше топлата пръст из гората.
Всичко вървеше много добре до онзи паметен миг, когато признатият цар на девствената околност срещна истински равен противник. Това стана на пътечката, по която той от малък вървеше, за да стигне до едно разширение на дерето, където обичаше да се въргаля в калта. Мястото беше тясно – от едната страна отвесна скала, а от другата – стръмният бряг на дерето. Срещу глигана се бе спрял огромен черно-кафяв мечок. Той не можеше да се отбие встрани (нямаше достатъчно място) и изглежда, нямаше намерение да се връща. С още по-голяма сигурност това можеше да се очаква и от глигана. Те дълго стояха така и се гледаха. Мечокът се беше преселил отнякъде и за него отстъпката нямаше да бъде от голямо значение. Но той добре познаваше силата си (още не му се бе случвало да отстъпи) и също нямаше намерение да обръща тепърва гърба си. Старият глиган беше прекарал в тази гора целия си живот и за него щеше да бъде окончателна катастрофа, ако накрая решеше да се предава.
Така всеки чакаше другия да отстъпи. Но никой не даваше никакъв знак. Дори започнаха да се преструват, че не се и гледат, като всеки се занимаваше с дребни глупости наоколо. От едната им страна се извисяваше скалата – отвесна като дивите им характери. От другата зееше урвата – страхотна и невъзможна като унищожението на силен. Отгоре ги натискаше дълбокото око на небето – със своята красива, безучастна синева. Глиганът (той все пак си беше домакин) събра накрая цялата си ярост, изгрухтя с благородство за предупреждение, наведе зурла ниско до земята и в името на цялото си достойнство понесе гранитното си тяло напред. Мечокът се дигна на задните си крака (огромен и страшен!), изръмжа тревожно и като подскочи нагоре, увисна на един препречен над пътечката клон. Глиганът мина под мечока и в първия миг не знаеше как да прецени всичко това. Едва далеч, по пътя към локвата, той си даде сметка, че от една страна, за него това беше победа, от друга, мечокът прояви подобаващо на силите благоразумие. Но той не бе озадачен задълго, защото след няколко дни на същото място и по същото време сцената пак се повтори. Те отново се срещнаха. „Не изменяй на себе си, бъди твърд“ – извика кръвта на глигана и той отново се затири напред да защити гласа ѝ. „Уважавай достойнството на другите, бъди благоразумен“ – обади се в мечока законът на гората и той увисна на клона, да му направи път.
Стоплени от усещането, че не са се нападнали за нещо и че не са се разкъсали от суета, двамата продължиха пътищата си спокойно, всеки доволен от себе си. И тъй като мечките не обичат да сменят своя водопой, а глиганите не се отказват от калните си бани, сцената се повтаряше често и с течение на времето стана нещо като ритуал помежду им. Всеки си вярваше в ролята и си я играеше с желание. По този начин нещата в старата дива гора не се промениха. Вярно, пришълецът мечок явно оставаше тук. Но той не пречеше. Голямата гора побираше животните винаги, освен това тя беше много по-вечна от тях, за да не бъде гостоприемна. И тъй може би до края нямаше да се случи нищо особено, ако в един хубав ден (тихо утро; околността разхълцана от удари на брадва) не беше пристигнал човекът. Той дойде с една пушка, обиколи доловете, стреля няколко пъти и си отиде. На пръв поглед нищо не се промени. Само една сова остана на пътеката, разперена в необуздана поза — тя искаше да погледне върха на дървото, откъдето беше паднала след гърмежа и откъдето нещата в живота ѝ изглеждаха съвсем другояче, но не успя и това, защото мухите още преди залез изпиха очите ѝ.
След няколко дни човекът пак дойде – той водеше сега и още двамина. Единият от тях бе с градски дрехи, приказваше най-много и все не искаше в нещо да вярва. Когато дойдоха трети път, човекът с градските дрехи носеше трион. Спусна се в дола, закрачи по пътечката и стигна до клона, където увисваше мечокът при срещата си с глигана. Качи се на дървото и подряза този клон – колкото само да се крепи. После се върна при другите и някъде се скриха. В обичайното време на срещата първо пристигна мечокът. Той зачака. Друг път глиганът го чакаше, тъй като тук и двамата знаеха как ще стане разминаването, без да се повдига фаталният спор.
Не мина много време, когато от другата страна се зададе глиганът. Сега той съвсем не налиташе, както в началото. А мечокът само си подскачаше (в движенията му имаше нещо игриво) и се хвана за клона. Клонът, разбира се, се счупи и тежкото тяло на благоразумното животно се стовари върху изненадания глиган.
Схватката и за двамата беше неочаквана, но неизбежна и последна. Те изведнъж разбраха това. В първия миг глиганът беше съборен, но той веднага скочи и с едно замахване отхвърли към скалата подлия нападател. Разярен и измамен, мечокът скочи отгоре му и го сграбчи в чудовищната си прегръдка. Глиганът напъна всичките си сили, завъртя се в лапите му и с едно движение разпра корема му.
От ужасния рев на мечока потрепера гората. Той впи ноктите си в гърба на глигана, като късаше месо от гърба му. Оплетени на живот и смърт, страшните противници се търкулнаха в дола – полетяха като топка надолу. Оттам сред трясъка на клони и сринат камънак продължи да се чува предсмъртният рев на мечока и клокочещото в кръв хъркане на глигана, докато постепенно всичко утихна. Единият явно беше вече победен, а навярно и победителят издъхваше край него.
Хората излязоха от скривалището си и се затичаха към мястото. Градските дрехи пак стигна пръв, с учудваща за неговия вид ловкост, и се спусна в дола към двойната плячка. Само след миг се чуха отчаяните му викове. Той искаше да се върне нагоре на всяка цена, но пред него се изтъркаляха камъни, отскубнаха се треви и той се изхлузи. Все пак някак успя да издраска до ръба на урвата, вече губейки гласа си от ужас. Добра се до пътечката и хукна по нея, но още на втората крачка се спъна и падна. Вече ням и разтреперан. От урвата изскочи глиганът… Целият в кръв, обезумял и полуразкъсан, той наведе тежката си зурла и събра сетни сили. Искаше – о, това той искаше с всичките си клетки и в името на целия си достоен живот – на всяка цена да достигне това треперещо създание, простряно на пътеката пред него, което донесе враждата с мечока. И като го достигне, само веднъж да го пипне с дългата си зурла.
Вече политаше напред, няколко скока му трябваха, когато чу тъп гърмеж вътре в мозъка си. Куршумът го парна дълбоко под плешката и в окото му влезе пръст. Все пак старият глиган се затири напред и бягаше, бягаше силно, но земята не го пускаше ни крачка. Тя го беше залепила за себе си и бързо пълнеше очите му с кървава пръст.
Последното, което успя да види от този свят – и да отнесе завинаги в тихите пасища на дедите си, – беше лицето на човека. Усмихнато като трион, то предпазливо се навеждаше над него и постепенно закриваше все по-голяма част от небето…
