17/08/2025
#ревю 👁 „Пратеникът“ е донякъде еко утопия, но не само. Романът е и отговор на трансхуманистичната визия за бъдещето на света, особено по отношение на темата за безсмъртието. Подобно на критиците на трансхуманизма, които отчитат, че ако се постигне безсмъртие, то ще доведе до апатия, криза на мотивацията, нежелание да се действа, а и ще направи раждането на деца безсмислено, нещо подобно наблюдаваме и при Тавада. Не точно апатия е обзела възрастните, но те нямат особено с какво да запълват времето си, заемат се с нетипични неща, връзките ерозират, чувствата също. Защото „Пратеникът“ представя един свят, в който най-възрастните не умират. И в този свят очевидно няма място за деца, защото най-малките са болнави, трудно ходят, не могат да се приспособят и не доживяват дори до юношеска възраст. Имат талант, но нямат силите да го наложат. Изобщо, нямат бъдеще. То е на старците.
Корените на екологичната катастрофа в поразеното бъдеще, за което говори „Пратеникът“, са в реално събитие – ядрената катастрофа във Фукушима през 2011 г. Неслучайно загатната причина за състоянието на света, който визира текстът, е някаква ядрена катастрофа. Последствията от нея са променили човешките тела, съзнанието, околния свят и са превърнали мястото на действие в прокълната територия, изолирана от целия останал свят. Япония е станала практически необитаема, връзките ѝ със света са приключили. Земята ѝ е замърсена, пресните плодове са рядкост, а повечето животни са изчезнали. Човешкото мутира в нетипични форми, включително полът на хората се сменя най-малко веднъж.
Изолацията обаче загатва и за политически промени – за цензура, за позволени и непозволени книги, мисли, думи. Изчезнали са чуждиците, нормални думи са станали „старомодни“. Изобщо езикът се е разпаднал и това е не по-малко страшна мутация от физическите. Езикът вече е застрашен вид.
И не на последно място, изолацията провокира национализъм, който обрича, защото индиректно Йоко Тавада му противопоставя миналото – пътуванията, срещите, връзките, чувствата са белязвали нормалността. Затова и ако някакъв изход се провижда, той е в тайно общество, което се опитва да изпрати деца навън, за да се взривят границите на «затвореното» общество.
Започнахме с това, че „Пратеникът“ е сред дистопиите, които очертават нови посоки пред жанра. Но тя прави и още нещо – смело показва как съвременната литература може да предлага визии за бъдещето, които политиците да употребяват в своите реални политики за утрешния ден“.
Пълната рецензия на Амелия Личева прочетете в „Литературен вестник“ (вижте линк в коментарите).
