07/07/2025
Благодарим на Виктория Бешлийска за интелигентния и чувствителен прочит на "Анима" от Капка Касабова! 👇🏼
"Тази книга е последната от четирилогията ѝ, посветена на Балканите и граничните райони в България, на изчезващите видове хора и животни. Преди това са „Граница“, „Към езерото“ и „Елексир“, които продължавам да препоръчвам и подарявам на близки.
В „Анима“ Капка Касабова се отправя към Западен Пирин, за да се провре като през иглено ухо в тясната до задушливост и невъзможност общност на пастирите на изчезващи породи овце и кози. Ако сте чели предишните книги, познавате нейния деликатен подход с местните хора, когато стъпва на терен и започва да изследва селища, съдби, истории. Всичко намерено и преживяно тя описва с внимание и уважение към детайлите, така че ние като читатели просто тихо вървим по стъпките ѝ, без дори да дишаме, за да не развалим магията в документалното. И в „Анима“ е така, с малка предистория, водеща от „Елексир“. Само че този път „обръчът“, както авторката го нарича, е изключително тесен, че дори затягащ се, защото ѝ се налага да се внедри сред малцина души в Пирин планина, посветени на опазването на каракачанските овце, кучета и коне. Сбита общност от сурови характери, сред които не липсват интриги. За да пише за тях, тя ще трябва да стане част от голямо стадо. Сливане с животните и оцеляване в планината ще ѝ коства писането на настоящата книга, ала само на пръв поглед. С течение на времето, прекарано с животните и пастирите в Пирин, „писането“ ще се свие някъде в ъгъла на кошарата, гледайки развитието на истинската история.
Измежду хайка ярки образи (Сашо, вечният беглец, приел да бъде пастир заради непоклатимата си човешкост; Васко, който има сили да носи всичко на гръб в планината, с изключение на собствената си животозастрашаваща слабост – алкохола; Камен, посветен и с будната си съвест, и с вътрешния си мрак на мисията по опазването на няколко животински вида; Марина, живеещата с вълци) и раздорите между тях изкристализира истинската драма – на разкъсания човек, на онзи, който се намира между долния (замърсен, консуматорски) и горния (истински, чист) свят; обречения на индустриално, но жадуващ пасторално време; прикования номад; чувствителния овчар; драмата на човека, който осъзнава собствената си празнота пред очите на една преживяща овца, но и драмата на животните в масовите ферми днес – да бъдат затворени, а не подвижни. Човекът, който стои на ръба на скала в Пирин и гледа края на света. Онзи, който е достатъчно зрял и се надсмива на надеждата, но се страхува да пусне вярата, че целостта между него и природата може да бъде възобновена.
Накратко: „Анима“ е книга за тъкаННите нишки между хората, животните и растенията, за единството, в което те са предопределени да живеят отколе, и за загубата на това единство в индустриалния свят. Анима значи душа, но и дихание, мъгла, вятър, уточнява авторката още в самото начало. Това е книга за общото дихание на света, което може да се усети само при пребиваването ни в природата като клетъчна част от нея. Когато напускаме градовете и се завръщаме при земята и животните като в единствения си истински дом.
„И чакаш, постоянно чакаш. Сега дните минават, защото съм със Сашо. Но не знам какво би станало, ако съм сама със стадото. Или ще стана много дзен, или бързо ще се откажа, а може дори да пропуша и да пропия.
Но нещо трябва да правя! Не мога да чакам стадо овце да се напасат, и така ден след ден. От друга страна, като взема да чета книга, за да не чакам, погледът ми не се задържа. Искам да гледам планината. Искам да съм тук и никъде другаде.
Не умея да чакам. Мисълта ми е все към следващия момент. А какво има там? Нищо. Той дори не съществува. Знам го, но имам една болест, едно неврологично състояние: аз съм западен човек. За западния човек търпението е като пастирството: забравено изкуство. Когато си овчар, по неволя ставаш търпелив. Разбираш, че колкото и да си ровиш в телефона, няма да запълниш бездната от време, което не е твое, а на стадото. И стадото е вечно. И това е твойта философия, прагматична и поетична, като на пътуващите трубадури и дервишите, и също като на уличните деца и кучетата. Освен това, също като кучетата, четеш помръдване на ухо, надушваш промяна в посоката на вятъра и гадаеш по облаците като гадателка, която гледа на кафе.“
Тази книга не е утопична, нито постапокалиптична, не допуска лицемерната гледна точка на разглезения съвременен човек, завърнал се за малко към същността на нещата. Тя снове отрезвяващо между противоположните пространства и времена – долу и горе, индустриално и пасторално — за да ги срещне лице в лице и да направи опит за оздравяване на цялото.
Наративното майсторство на Капка Касабова е световно признато. Книгите ѝ от тази поредица се определят най-общо като художествена документалистика, но трудно се побират в жанр, защото опитът ѝ позволява да минава теоретичните граници с лекота. Всеки чувствителен читател обаче ще усети как в тази книга нейният разказвачески глас става още по-свободен и своенравен в най-добрия смисъл на думата. Той придобива нещо над „гласа“ и над „авторството“, иззема силата на диханието и вятъра, за които говори. Разказвачът става всепоглъщаща и всеобхватна анима. Писането в „Анима“ е писане без граница и без мярка – свободно, лудешко, настойчиво, преобръщащо. Писане без филтър – без условностите на предисловия, без утежняваща контекстуалност, вън от философски парадигми и самозабрава. Не че ги е имало в предишните три книги, но може да се е усещала някаква настройка на повествованието. Тук разказът е напълно пречистен („пречистен“, а не „изчистен"). Следвайки дъха на описваното, анимата на разказвача, той минава през закономерен процес на „детоксикация“ и намира естествената си форма: да разказваш най-същностното. Да разказваш като самия живот.
Като човек, занимаващ се с писане, бих искала да напиша точно толкова свободна книга като „Анима“ на Капка Касабова. Като читател искам да продължавам да намирам книги като тази, които изказват с думи всички дълбоко спотайващи се общи тревоги, болки и страхове за настоящето и бъдещето на света ни, без в крайна сметка да бягат от реалността или от надеждата, защото:
„Когато обичаш тази планина, както се обича човек, винаги ще се обръщаш да я зърнеш още веднъж.“
По дирите на думите
