06/08/2026
Скъпи @последователи,
погледнете хубаво картинката. Дали съществуват такива създания? А има ли разумни зайци? Е за зайците не знам още, но за създанието от картинката ще разберете ако прочетете поредната част от "Черен ден, черна нощ"
Черен ден 2
Събуди ме грубо, настойчиво разтърсване. Когато отворих очи, над мен беше застанал бай Спас. Лицето му беше пребледняло, а кожата изглеждаше опъната върху черепа му като сбръчкан пергамент. Зад него надничаше Рози, а зад нея се тълпяха още няколко познати лица от Електробус 73. В първите няколко секунди съненото ми съзнание отказваше да сглоби картина, но тялото ми реагира първо. Прониза ме вкочаняващ студ.
– Какво… какво става? – изпъшках аз с пресипнал глас и с мъка се надигнах. – Къде сме?
– Не знам, Тодоре… наистина не знам… – Бай Спас приклекна до ухото ми. Дъхът му беше топъл и миришеше на тютюн. Той ми прошепна: – Мисля, че сме в някакво мазе. Събудих те, защото останалите почнаха да полудяват. Не разсъждават трезво! Имам нужда от човек, с когото да мога да разсъждавам, като теб… А и този студ.
Старчето млъкна. Рози го избута и се надвеси над мен. Нежно ме попита:
– Как си, Тодоре? Почина ли си?
Аз кимнах и се размърдах да стана. Всички имахме дрехи. Явно това с розовите и белите зайци е било сън. Видях двама едри типа да се карат за нещо в единия ъгъл и разбрах за какво говореше старчето. Поех си дълбоко от студения въздух и се изправих. Леденият въздух изпълни дробовете ми и ме накара да се закашлям.
Помещението изглеждаше около пет на пет метра. Много влажно, изядено от плесен. Механично пипнах задника си. И той беше мокър. Явно и подът е влажен. На тавана висеше мръсна, квадратна лампа, оплетена в дебел слой паяжини. Нямаше прозорци. Светлината идваше от нея мъртва, жълтеникава и неестествена.
Единственото нещо, което не пасваше на тази дупка, беше вратата. Тя беше безупречно бяла, гладка, досущ като хартия от служебните бележници в работата ми. Стоеше залепена за плесенясалата стена като гладък, бял паразит. Тръгнах към нея, без да мисля. Неволно докоснах рамото на Рози, подминах бай Спас и се доближих до бялата врата. Всички зъзнеха от студа в помещението и ме следяха с разширени зеници, сякаш чакаха някой друг да поеме инициативата.
– Та това е… хартия? – промълвих, и ръката ми нежно се плъзна по нея.
Повърхността беше тънка и суха. Натиснах малко по-силно и пръстите ми потънаха вътре с порещо пращене. Раздрах я с две ръце и през разцепения прорез пристъпих директно в тъмата на коридора.
Отвън ме блъсна тежък, влажен въздух с миризма на мухъл и плесен.
– Недейте, върнете се вътре! – изпищя панически онази пълна жена от автобуса. – Ще ни донесеш неприятности!
Но аз нямаше да остана в онзи фризер. Рози и бай Спас вече вървяха плътно зад мен. Трябваше да разберем къде сме, какви бяха онези заекоподобни хуманоиди, които ни бяха докарали тук, и защо ни държаха като затворници. Всички тези въпроси нямаше да намерят отговор в онзи фризер.
Тогава в тъмнината пред нас проблеснаха две фосфоресциращи, светлосини очи. Спрях рязко. Зад мен почувствах корема на Рози, който се опря в мен.
Пред нас стоеше нещо, което отново шокира разума ми. Тялото му беше покрито с оредяла, груба козина, но беше натъпкано в колосана черна риза и бяла папийонка. Нямаше ръце; раменете му просто свършваха с кухи дупки в плата. На мястото на главата имаше крокодилска муцуна. Челюстта му беше дълга, гъвкава и пихтиеста, изградена от полупрозрачен зелен хрущял, който се гърчеше като живо желе при всяко поемане на въздух. Вътре, зад полупрозрачната тъкан, се виждаха тъмни, бавнодвижещи се сенки, сякаш имаше още една уста, скрита в дълбочината на муцуната. От отвор между крачолите на панталона му отзад стърчеше и шибаше пода голяма рибешка опашка, влажна, покрита с едри, кървавочервени люспи. Но сега забелязах нещо още по-обезпокоително! Люспите леко се разтваряха, като миниатюрни хрилни клапи, които издаваха тихо съскане при всяко движение, а от вътре надничаха пожълтели зъбчета.
Тварта не изчака. Разтвори хрущялната си паст, разкривайки редове от тънки, изкривени зъби, и се хвърли върху мен.
Едва успях да се отдръпна. Замахнах и го ударих с десницата си с все сила в мекия му корем. Създанието издаде раздиращ рев, от който стените на коридора завибрираха. Изправи се мигновено, завъртя се на пети и тежката му, люспеста опашка ме шибна през лицето.
От болката погледът ми се замъгли. Носът ми изпука и шурна кръв. Червените капки полетяха във въздуха, но вместо да паднат, се задържаха за секунда и се разпръснаха твърде бавно.
В следващия миг двама мъже от групата се хвърлиха върху чудовището. Единият го заклещи през врата, опитвайки се да залови хрущялната му челюст, а другият започна брутално да нанася удари с коляно в корема му. Тварта се мяташе диво. Опашката му шибаше стените с твърди, кънтящи удари, мазилката падаше на парчета, а от разтворената му паст изтичаше гъста, черна лига. Мъжете изтласкаха съществото към стената. Тогава се включих и аз и с общи усилия го съборихме на пода. Двамата започнаха да го ритат като обезумели в сгънатото тяло, докато то не притихна, гърчейки се в последни конвулсии.
Изтрих кръвта от устните си, пристъпих и се наведох над пребития звяр.
– Къде сме? Говори! – крещях.
То само избълва няколко нечленоразделни звука и припадна.
Прескочих го и тръгнах напред, но единият от мъжете ме хвана здраво за рамото.
– Ей, чакай малко! – просъска той, още дишайки тежко. – Къде си тръгнал? За малко да ти откъснат главата. Трябва да спрем и да помислим какво да правим.
Погледнах го ядно.
– Трябва да се разкараме оттук. В дъното на коридора има светлина – посочих към нея. – Искаш ли да останеш с това нещо тук?
Мъжът замълча, огледа кървящия ми нос и оттегли ръката си от рамото ми. Рози се приближи с мокра кърпичка и нежно ме почисти. Когато кръвта спря, направо тръгнах към светлината. Зад мен пълната жена пак бърбореше нещо под носа си – за демокрация, за права, но какво значение имаха тези неща, когато животът ти е в опасност? Пък и никого не карам насила!
– Добре те подреди – промълви бай Спас, изравнявайки крачка с мен. – Но ако не беше нападнал онова чудовище първи, всички щяхме да умрем. Бяхме се вцепенили!
– Всъщност то ме нападна, а и мъжагите го довършиха – измърморих.
– Но ти не се уплаши… – Рози ме настигна от другата страна. Стрелнах я с очи за миг. Изглеждаше все така странно спокойна.
В главата ми се въртяха безброй въпроси. Как една жена в напреднала бременност можеше да бъде сама в градския транспорт? И как, по дяволите, запазваше хладнокръвие сред този ужас? Аз бях на ръба, а тя просто вървеше до мен – уверена, тиха, почти безразлична към цялата лудница.
А дъхът ѝ отново се разнесе… тежък, натрапчив, на гнилоч, на нещо, което се разлага отвътре.
Коридорът свърши пред масивно мраморно стълбище, което водеше нагоре към ярка, заслепяваща светлина. Погледнах към бай Спас, после към Рози и накрая се обърнах към останалите. Пълната жена само кимна и облиза пресъхнали устни. Без да кажа нищо, започнах да се изкачвам по стъпалата. Как така изведнъж аз поех контрола над групата?
Когато се изкачих, пред нас нямаше улици, нямаше сгради. Простираше се гигантска синя пустош с безкрайни дюни от пясък под фантастично небе. Пет слънца грееха над безоблачния хоризонт. Две огромни, почти допрени, сякаш на ръба да се слеят, и три по-малки, които пламтяха зад тях като разпилени искри.
Останалите застинаха до мен в пълно мълчание. Рози направи крачка напред и отрони:
– Боже… това пак не е София...
Бременната дама се олюля, краката ѝ поддадоха и с бай Спас едва успяхме да я уловим, преди да падне върху синия пясък. Боже колко беше тежка! Очите ѝ вече бяха извърнати.
Реакцията на Рози беше очаквана. Подобна гледка би сринала всеки. Аз обаче вече някак бях притъпен към този абсурд. Предната нощ, може би насън, а може и наяве, ме нападнаха разумни зайци. Днес се бих с… как да го нарека? Някакво крокодилоподобно същество. А сега и това. Денят обещаваше да бъде наистина черен. Или може би син!
Оставих бай Спас при Рози и останалите, взех един от мъжагите, които долу в бункера пребиха онази твар, и тръгнахме да търсим вода. Тя беше ключът към оцеляването ни.
Захари се оказа светен тип, фен на Левски, разговорлив и доста земен. Докато вървяхме, обсъдихме отбора, политиката и дори няколко попфолк певици, особено поведението им, когато краката ни потънаха в нещо като блато.
– Не мърдай – изкрещях. – Това са подвижни пясъци. Колкото повече се движиш, толкова по-бързо ще потъваш.
– О, Боже, ще умрем! – изплака Захари. Не му отиваше на телосложението; целият беше в мускули, сигурно години се е трудил във фитнеса, а сега мънкаше уплашено като дете.
Усещах потта си да пропива дрехите ми. Честно казано, в този миг не бях уплашен. Не знам как, но предчувствах, че предстои нещо още по-страшно. И то ни спаси.
Докато стояхме в плаващите пясъци, гладни и жадни, настъпи нощта. Над нас изгряха хиляди звезди. Огромна луна, поне три пъти по-голяма от нашата, огря синята пустиня със ярка зеленикаво-жълта светлина.
– Виж, Тоше, луната е зелена – каза с треперещи устни Захари.
– Да, Захари – въздъхнах. – Явно не сме на Земята.
– Но как попаднахме тук?
– Повярвай ми, много искам и аз да разбера. А как бих накълцал онзи шофьор, който ни заряза насред магистралата?
Усетих тежката му ръка да ме потупва по рамото:
– И аз…
И тогава започна.
Първо дойде звукът. Дълбок. Тежък. Сякаш нещо из под пясъците боботеше.
Ушите ми заглъхнаха. Пясъкът около нас потрепери. После всичко се разтресе, като земетресение 7 по скалата на Рихтер.
Между нас се завъртя малка вихрушка, сините песъчинки се вдигнаха във въздуха и тя премина право през телата ни. Отново загубих съзнание, а черната нощ ни погълна…
Следва...
Костадин Койчев - Ковак
#Фантастика #ИсториитеНаКовак #ЧеренДенЧернаНощ
