28/06/2026
„Всяко потиснато желание се превръща в извращение.“
— Зигмунд Фройд
Това е едно от онези изречения, които първо те карат да се намръщиш, а после да се замислиш.
Повечето хора, като чуят думата „извращение“, веднага си представят нещо сексуално.
Само че Фройд изобщо не говори само за това.
Той говори за нещо, което почти всеки от нас прави всеки ден.
Преглъща.
Стиска зъби.
Прави се, че нищо му няма.
Усмихва се, когато му идва да реве.
Казва: „Няма проблем“, когато отвътре всичко крещи, че има проблем.
Казва: „Добре съм“, само и само да не стане скандал.
И така ден след ден.
Месец след месец.
Понякога години.
Ние си мислим, че ако нещо не го казваме, ако нещо не го показваме и ако се правим, че не го чувстваме, то просто ще изчезне.
Само че психиката не работи така.
Има един физичен закон, който страшно ми напомня за човешката психика.
Енергията не може да бъде създадена или унищожена. Тя само променя формата си.
И според мен с желанията става почти същото.
Всяко желание носи енергия.
Огромна.
Желанието да бъдеш обичан.
Да бъдеш прегърнат.
Да те уважават.
Да кажеш: „Не, няма да го направя.“
Да си тръгнеш от място, което те съсипва.
Да поискаш помощ.
Да признаеш, че вече не можеш.
Ако си позволиш да го изживееш – тази енергия минава през теб и си отива.
Но ако години наред я затваряш...
Тя не изчезва.
Стои вътре.
И започва да търси откъде да избие.
Понякога избива навън.
Като гняв.
Като злоба.
Като вечна критика към всички.
Като агресия.
Като желание да нараниш някого така, както някога са наранили теб.
Като онзи човек, който се заяжда с всички и за всичко.
На касата.
В задръстването.
Вкъщи.
В работата.
А всъщност никога не е имал смелостта да каже на правилния човек:
„Стига. До тук.“
Друг път тази енергия не излиза навън.
Обръща се навътре.
И тогава започват тревожността.
Безсънието.
Паническите атаки.
Самообвиненията.
Чувството, че никога не си достатъчен.
Започваш да се ядеш отвътре.
Да си намираш кусури.
Да се наказваш.
Да мълчиш.
Да търпиш.
Да носиш всичко на гърба си.
Докато един ден тялото не каже:
„Повече не мога.“
Разбира се, не всяка болест е психосоматична. Би било погрешно и несправедливо да се твърди това.
Но в практиката си много често виждам как тялото започва да говори, когато човек твърде дълго е мълчал.
Все едно казва:
„Щом не ме чу, сега ще ме усетиш.“
Най-интересното е, че зад всяка силна емоция почти винаги стои едно неудовлетворено желание.
Хипергневът много често крие желанието най-после да поставиш граница.
Злобата често крие години, в които си давал всичко от себе си, а никой дори не е казал едно „Благодаря“.
Отмъстителността много често казва:
„Исках да ме обичаш така, както аз обичах теб.“
Контролът всъщност казва:
„Толкова ме е страх, че ако не държа всичко под контрол, светът ми ще се разпадне.“
Ревността казва:
„Страх ме е, че няма да ме избереш.“
А зависимостите почти винаги шепнат едно и също:
„Само искам за малко да спре да боли.“
Затова, когато срещнете човек, който крещи, обижда, контролира, манипулира или се държи жестоко, не бързайте да оправдавате поведението му.
Но и не забравяйте, че зад него много често стои едно желание, което някога е било заключено, засрамено или забранено.
Защото никой не се ражда злобен.
Никой не се ражда отмъстителен.
Никой не се ражда човек, който не умее да обича.
Това са неща, които психиката изгражда, когато прекалено дълго е била принудена да оцелява.
Може би затова най-важният въпрос не е:
„Какво не е наред с този човек?“
А: „Какво толкова дълго не си е позволявал да поиска?“
Понякога отговорът на този въпрос обяснява повече от десет диагнози.
Защото потиснатото желание не умира.
То просто сменя начина, по който влиза в живота ни.
И ако не го пуснем през вратата, то рано или късно ще влезе през прозореца.
Автор:
Надежда Димитрова
