19/08/2025
https://www.facebook.com/100029087454401/posts/1533093684336865/?mibextid=rS40aB7S9Ucbxw6v
Малкото момче се приближи до нашата маса с кожените байкъри и трясна на плота едно листче, на което пишеше:
„ПОГРЕБЕНИЕТО НА ТАТКО – НУЖНИ СА СТРАШНИ МЪЖЕ.“
Пръстчетата му още бяха оцветени с мастило от маркер, а на гърба му висеше наопаки завързана наметалото на Супермен. В закусвалнята настана гробна тишина. Петнайсетима членове на мотоклуб Iron Wolves гледаха онова хлапе, дето не тежеше и 20 кила мокро.
„Мама каза, че не мога да ви моля,“ заяви той с вирната брадичка. „Но тя все плаче, а лошите момчета в училище ми казаха, че татко няма да влезе в рая без страшни мъже да го пазят.“
Големия Том – два тура в Афганистан и череп татуиран на врата – внимателно взе листа. Беше детска рисунка: клечкови човечета на мотори, обграждащи ковчег. Отгоре с обърнати букви пишеше „МОЛЯ ЕЛАТЕ“.
„Къде е майка ти, шампионе?“ – попита Том с глас, който обикновено предвещаваше бой, но сега беше мек и топъл.
Момчето посочи през прозореца старо Тойота, където млада жена седеше със сведена глава. „Тя се страхува от вас. Всички се страхуват от вас. Затова ми трябвате.“
Виждал бях Том да чупи челюсти заради обида към мотора му. Но ръцете му потрепериха, когато прочете написаното на листа – дата, утре, и адрес: гробището „Ривърсайд“.
„Как се казваше баща ти?“ – чу се глас отзад.
„Офицер Маркъс Ривера,“ каза гордо момчето. „Беше полицай. Лош човек го застреля.“
Тишината натежа. Копове и байкъри не бяха приятели. Мнозина от нас са били гонени, унижавани, пребивани от полицията. А сега синът на ченге искаше да почетем падналия му баща.
Том се изправи бавно, огромен силует над масата.
„Как се казваш, Супермен?“
„Мигел. Мигел Ривера.“
„Е, Мигел Ривера,“ каза Том и коленичи, за да е очи в очи със спаруженото врабче, „кажи на майка си, че татко ти ще има най-голямата, най-шумната и най-страшната охрана към рая, каквато някой полицай е имал.“
Очите на момчето светнаха. „Наистина? Ще дойдете ли?“
„Братко,“ обади се Змията от ъгъла, гласът му трепереше, „той беше ченге.“
„Той беше баща,“ отвърна твърдо Том, без да откъсва поглед от Мигел. „А това малко войниче току-що направи най-смелото нещо, което съм виждал тази година. Караме.“
На следващата сутрин пристигнах на гробището два часа по-рано. Мислех, че ще съм сам – време да подредя мислите си преди погледите и неудобството. Но замръзнах.
Пътят към входа вече беше нареден с мотори. Не само петнайсетимата от закусвалнята – цялата ни глава. Четирийсет души, строени до лъснатите Харлита. А после видях още нещо: идваха и Vipers. После и Sons of Odin. Думата бе изтекла. Направена бе молба за „страшни мъже“ – и целият проклет страшен подземен свят бе откликнал.
Когато кортежът пристигна, катафалката спря. В колата зад нея видях Мигел, залепил лице за стъклото. Майка му вдигна глава и покри устата си с ръка — ужасът ѝ се стопи в потресено неверие.
Бяхме над сто. Безмълвна армия от кожа и стомана.
По знак от Том стотина двигателя изреваха в унисон. Звукът беше библейски — не гневен, а тежък, тържествен. Ние сме тук. Подредихме се в двойна линия, почетен кордон за катафалката и семейството, и ги поведохме през портите.
На самото погребение полицаите от почетния караул стояха напрегнати. Ние ги гледахме, те нас. Но сблъсък нямаше. Обградихме церемонията, с гръб към семейството, лице навън. Стена. Пазители на мъката им.
След края началникът на полицията се приближи към Том. Познавах го от телевизията – строг, суров мъж. Огледа го, огледа морето от байкъри.
„Нямам думи…“ изрече дрезгаво. „Офицер Ривера беше добър човек.“
Том кимна кратко. „Имаше добро момче.“
Тогава видях Мигел. Вървеше към нас, хванал майка си за ръка. Без наметалото. Държеше сгънатото американско знаме от ковчега на баща си.
Спря пред Том. Великанът пак коленичи.
Мигел протегна знамето. „Това е за теб.“
Том го върна нежно. „Не, малчо. Това е твое. Това е от твоя татко.“
„Моят татко беше герой,“ каза Мигел твърдо и натисна знамето в татуираната длан на Том. „Той пазеше хората. А днес вие пазехте него.“
Том остана безмълвен. Ръцете му трепереха. Мъжът, когото бях виждал да минава през барски бой без да мигне, беше сразен от 20-килограмов супергерой. Само кимна, очите му блестяха.
Не тръгнахме с рев. Разотидохме се един по един. Тихо боботене, по-силно от всякакви цветове, нашивки и униформи.
Дойдохме, защото едно момче поиска страшни мъже.
А си тръгнахме, защото срещнахме най-смелия от всички.
Източник: Фейсбук - Г.Сухиндолски
