Сладки приказки за лека нощ

16/10/2024

Един много богат човек имал три градини. Двете били пред двореца му отпред и встрани, а седмата била в едно кътче в задната част.

Първата градина била засадена с цветя. Пъстри и красиви те радвали окото на гостите и минувачите. Цветята били като изпъкнали върху платно на изкусен художник. Бръмченето на пчелите и пеенето на птиците създавали мелодия, която се носела наоколо. Въздухът бил изпълнен с аромата на рози, лавандула и жасмин, който създавали чувство на лекота и безгрижие. Всички се възхищавали на красотата и изяществото.

Втората градина била оформена като красив парк с прекрасни дървета и езеро с водни лилии. Езерото било като огледало, в което се отразявало небето и пухкавите облаци. Дърветата спускали клони до водата и нежно я докосвали. Шумът на листата, шепотът на вятъра и лекото клокочене на водата допълвали атмосферата и сякаш създавали симфония, която можела да омагьосва така че ако човек видел всичко това да поиска да остане завинаги там.

Богаташът полагал много усилия да я прави още по-красива и голяма.

Той се грижил за градините си всеки ден, но пренебрегвал третата. Тя останала занемарена. „Защо да си губя времето с нея. Почти никой не я вижда. Самият аз нямам време да ходя там“ – казвал си той. Така времето заличило някогашната й красота. Паднали клони покривали земята, а листата били изсъхнали и покафенели. Цветните лехи приличали на кални локви. Единственият звук, който се чувал, бил шепотът на вятъра през клоните на дърветата, който напомнял на съскане от змия.

Един ден се извила страшна буря и унищожила двете красиви градини. Богаташът застанал пред опустошените тях и останал слисан. Цветята били смачкани, а дърветата – пречупени. Сърцето му се свило от болка. „Всичко, за което съм работил... загубено е“ - промълвил той.

Тогава се сетил за задната, занемарена градина. Като по чудо тя била почти невредима. Сякаш стените на двореца я закриляли от бурята. С бавни стъпки човекът се отправил към нея.

При гледката, която се разкрила пред него въздъхнал с отчаяние. Огледал бурените и грозните тръни, които били поникнали. „Трябваше да полагам повече усилия и да се грижа за теб“ – казал той през сълзи.

Обикновено така става и с нас. Човешкото съществуване е като алегория за три градини. Първата представлява видимия свят на постиженията и желанията, втората – материалното богатство. Но истинската ценност се крие в третата градина – вътрешния ни свят, нашата душа. Когато материалните блага се изчезнат, остава само тя.

06/09/2024

Ако искате да направите нещо добро за поколенията може да разкажете на децата за Съединението. Давам пример как може да го направите.

Е, момчета и момичета, днес ще ви разкажа една история за едни малки, но много упорити хора, дето живеели на Балканите. Българи ги викали. Те са нашият род, нашите предци. Важно е да знаете, че България не била някаква велика сила, ами си я представете като една малка лодка в бурна река. Но въпреки това, те решили да съберат държавата си след пет века робство. Може да си помислите: "Е, и какво толкова?", обаче не е толкова просто.

Вижте сега, след Освобождението от османско робство през 1878 г., България била разделена на две части - Княжество България и Източна Румелия. Тази ситуация била като да разделиш една ябълка наполовина и да кажеш на двете половинки, че никога повече няма да се видят. Естествено, и двете части си мечтаели да се съберат отново.

И така, след няколко години на нарастващо напрежение, на 6 септември 1885 година, жителите на Пловдив - столицата на Източна Румелия, вдигнали въстание и се присъединили към Княжество България, на която столицата била Велико Търново. Това събитие нарекли Съединение на България и било като искра, която запалила огън на Балканите.

Големите сили, като Русия и Австро-Унгария, веднага се намесили. Русия, която доскоро подкрепяла българите, сега станала недоволна, че България не се подчинява на нейните заповеди. Австро-Унгария пък видяла, че Съединението ще й попречи да увеличи своето влияние в региона и да казва на по-малките държави какво да правят. Франция и Великобритания казали, че на Балканския полуостров ще започнат да се карат сериозно, но и те като цяло не били доволни, че на картата се появява една малко по-голяма държава.

"Ама да му се не види! Какво си мислят тези българи?" - се чуло от Санкт Петербург. "Да си правят държава без нашето позволение? Не може така!"

"Аха, точно така!", отвърнал им от Виена. "Сега ще видим кой ще си каже думата в тази работа. Ние няма да позволим на никакви малки народи да ни създават проблеми."

И докато тези големи сили си говорели така, Сърбия решила, че е дошъл нейният момент. "Хей, а ние къде сме в тази история?" - се чуло от Белград. "Ако българите могат да си направят държава, защо и ние да не разширим малко нашата?" И така, сърбите нападнали България и получили подкрепа от няколко държави.

Започнала Сръбско-българската война. Българите, въпреки че били по-малко на брой, се били храбро. А българските войници били истински герои и се втурнали да защитават родината си.

"Вижте ги тия българи, как се бият!" - възкликнал руският цар. "Ние сме ги учили на войнуване, а те сега ни показват какво могат. Гледай ги само какви са смели и силни"
"Аха, точно така!" - отвърнал австро-унгарският император - "Ауууу с тези хора не бива да си правим майтап."

След няколко месеца на боеве, българите победили сърбите. Тази победа не само укрепила българската държава, но и показала на света, че българите са народ с голям дух. И всички им ръкопляскали.

И така, момчета и момичета, това е историята за българите и нашето съединение. Една история за малки хора с големи мечти. И помнете, понякога най-големите победи се постигат не със сила, а с упоритост и вяра в себе си. И още нещо важно: историята ни учи, че дори и най-малките народи могат да имат голямо влияние върху света. Важното е да вярваш в себе си и да се бориш за това, в което вярваш.

03/09/2024

Седях в бара и гледах как двамата политически босове си наливаха водка един на друг. Единият, дебел като прасе, с мустаци като четка за тоалетна, другият – изсушен като старо дърво, с очи като на хиена. И двамата се смееха, пляскаха се един друг по гърба, сякаш бяха най-добри приятели.

„Виждаш ли ги тези двамата? – попита ме барманът, който очевидно беше виждал всичко това и преди. – Единият е червен, другият – син. Но когато става въпрос за парите, и двамата са зелени.“

Кимнах. Беше толкова очевидно. Всички тези години, в които бяхме хранени с глупости за ляво и дясно, за борба за власт и идеали, се свеждаха до това – два отбора, които си разделяха плячката.

„А ние, ние сме просто феновете, които си викат един на друг от трибуните. Докато те си пият водката и си делят парите,“ добави барманът с лека нотка на меланхолия, сякаш разказваше история за някаква далечна планета. - „Представи си, цяла планета, пълна с хора, които се карат за топки, докато някой друг си прибира всичките играчки.“

Погледнах отново към двамата. Бяха като две кучки, които се бият за една кост, а после си я делят мирно.

„Ами, какво да очакваме? – попитах бармана. – Това е политиката, нали? Игра на власт, на пари, на лъжи. И ние сме просто пешките в тази игра.“

Барманът вдигна рамене. „Може би. Или може би сме просто статисти в някакъв космически фарс. Знаеш ли, като онези малки човечета в кутията с бутони, които си мислят, че контролират всичко.“

Изпих още една водка и се замислих. Дали наистина всички бяхме луди? Или просто бяхме толкова отегчени от всичко, че всяка промяна, дори и фалшива, ни изглеждаше привлекателна?

И докато седях там в бара, гледайки как двамата политици си говорят сладки думи, си дадох сметка, че никога няма да разбера. Но едно знаех със сигурност – истината винаги ще бъде някъде там, скрита между лъжите и манипулациите, чакайки някой да я открие.

На следващия ден, подтикнат от чувство на всеобхващаща ярост се озовах на централния площад. Един от онези политици, дебелия с мустаците като четка за тоалетна, държеше пламенна реч за промяната и по-доброто бъдеще. Тълпата скандираше лозунги, вдигнати юмруци във въздуха.

„Да живее промяната!“

„Долу мафията!“

Огледах се. Лицата на мъжете и жените бяха изкривени, но в тях се прокрадваше някаква надежда. Напомняха ми на стадо овце, водени от един пастир. И този пастир, дебелия политик, стоеше там, усмихнат и самодоволен, докато изричаше празни обещания.

Това е пълна лайнария – казах си.
В този момент някой ми подаде плакат. На него пишеше: „Искаме справедливост! Искаме промяна!“

Майната ти – казах на онзи, който ми бутна картона в ръцете.После си тръгнах. Без малко щях да стана част от измамата. Но в същото време, усещах и една дълбока тъга. Тъга за изгубените идеали, за разбитите надежди, за една система, която беше превърнала хората в безлична маса.
Отдалечих се. Вече ми се пиеше. Спрях пред една сграда, където висеше огромен плакат на същия политик. Под снимката му пишеше: „Бъдещето е в наши ръце!“ Вдигнах среден пръст и си тръгнах.

Видях един бар и влязох. Беше като естествена нужда. Седнах на една маса до прозореца и поръчах едно малко. Погледнах към телевизора, където новинарите с усмивки на лицата съобщаваха за успеха на митинга. Кадри от събитието се редуваха с интервюта с ентусиазирани граждани.

- Ебаси якото. Още веднъж, с оркестър и фанфари, ни сервират същата порция лайна - казах си.

Спомних си как преди няколко седмици новинарите говореха за съвсем различни неща - за скандали, корупция и политически борби. Но сега всичко беше забравено. Медиите бяха сменили фокуса, за да създадат илюзията за единност и просперитет.

„Те ни хранят с това, което искат да видим“ - помислих си. - „И ние го поглъщаме, без да задаваме въпроси. Сякаш сме някакви автомати, програмирани да вярваме в това, което ни казват.“

И в този бар не можех да остана. Глътнах питието и излязох на улицата. Какво друго можеш да направиш, когато не намираш място? Докато вървях, си мислех за това как медиите формират нашето възприятие за света. Как могат да манипулират нашите емоции, да ни убедят в неистини и да ни накарат да мислим по определен начин.

И така… Борим се за свобода, докато сме по-заклещени от всякога. Стремим се към единство, докато сме по-разделени от всякога. И всичко това под светлините на прожекторите, които осветяват нашето колективно безумие. Сякаш сме актьори в пиеса, която някой друг е написал, и дори не подозираме, че сме само малки частици от един по-голям сценарий. И все пак, именно тази илюзия за контрол ни дава сили да продължим напред, да търсим истината, дори и да знаем, че тя може да бъде болезнена.

Ние сме като въглища, покрити със слой пепел. Изглеждаме безжизнени, но вътре в нас гори потенциал. С всяко наше действие ние раздухваме този огън, докато един ден той не пробие пепелта и не осветли света около нас. Защото дори и в най-тъмната нощ, една малка искра може да запали огън.

01/09/2024

25/08/2024

:D

23/08/2024

Думите трудно описват омерзението от онези две глезени, но гротескни същества, които изляха доматена супа върху шедьовър на Ван Гог в Националната галерия на Лондон, в пореден празноглав спазъм на климатична психарщина.

За щастие картината „Слънчогледите“ на великия художник е била покрита със стъкло и щетите са само по рамката, ако се вярва на управата на галерията, която бездушно и безгръбначно допусна двете създания спокойно да се гаврят с безценната творба пред множество възбудени журналисти и пасивни свидетели. Срамната сценка стана символ, както на примитивната и перверзна природа на разнообразните зелени движения, решили да тероризират обществото по всевъзможни начини, така и на престъпното съучастие на институциите и медиите.

Този отровен съюз пръкна противна епидемия от екологичен екстремизъм. Всекидневие са вече кадрите на млади фанатици с празни погледи и цветни коси, които блокират движението по натоварени градски улици из Западния свят, скандират лозунги като програмирани роботи, лепят дланите си по цимента, стараят се да съсипят световни картини в големи галерии, нападат невинни минувачи, трошат витрини, унищожават продукти, саботират инфраструктура, застрашават живота и здравето на цивилизовани мъже и жени.

Съвсем уместни са паралелите с извергите от „Ислямска държава“, които демонстративно смазваха статуи и взривяваха храмове. Самодоволните джендърфлуидни богаташки изчадия пред картината на Ван Гог и мракобесните маскирани терористи в пустинята имат много повече общи черти и допирни точки, отколкото медиите и институциите в Западния свят са склонни да признаят.

За съжаление варварщината и вандалщината на тези галени от елита малки чудовища са не просто допустими, но и активно насърчавани. В тази връзка, един съвет и към българските медии. Може би е време да спрете да наричате престъпниците, които блокират линейки, застрашават живота на хора и обезобразяват цивилизационното ни наследство „активисти“. Почти всяко заглавие за атаката срещу шедьовъра на Ван Гог ни съобщаваше за „екоактивисти на протест“. Същото слушаме при поредните новини за ордите, задръстили важна пътна артерия и превръщащи живота на работещите мъже и жени в ад.

Това не са екоактивисти, това са екстремисти. Изливането на доматена супа върху безценна европейска картина не е протест. Важно е да изпълваме думите със съдържание и да не участваме в олекотяването или изпирането на злото. Защото това, което тези движения правят и проповядват е като киселина, разяждащата фундаменталните основи на общото ни живеене. Античовешки бяс и неврологичен бъг, маскирани като загриженост за планетата. Много от водещите фигури на климатичния екстремизъм редовно ползват реториката на геноцида, третират човечеството като нещо вредно и годно за изтребление. Цялото им движение е пропито със сурова омраза към хората като биологичен вид.

Някой ден някой от тези фанатици ще направи нещо наистина неописуемо и тогава елитите, които захранват радиоактивната идеология ще се окажат в особено неприятна ситуация.

Интересно е и как почти всички климатични екстремисти са част от горните слоеве на Западните общества – младежи с престижно висше образование, отгледани в богати семейства, закърмени с комфорт, свикнали да получават всичко веднага. Думичката „Не“ им действа както чесън на вампир в ретро хорър трилър. Но жанрът, който най-точно ги описва е друг – зомби кино.

Работещите хора – независимо от възрастта – нямат нито време, нито желание за акции по самозалепване за картина на триста години или лягане пред линейка по време на час пик в петмилионен град.

Западът е заразен с цяло поколение младежи, индоктринирани в омраза към собствените си предци и повечето постижения на човечеството като цяло. Медиите ги превръщат в звезди и допълнително стимулират зверската заблуда, че с всеки ритуал по разрушение всъщност спасяват света и водят нас, изостаналите, към соларно-панелното веган бъдеще на въглеродно неутрални емисии и здравословни диети с протеин от щурци и космополитни коктейли от филтрирана урина. Докато перфектните перки, някъде там, убиват поредния прелитащ орел, не разбрал за великата еко мисия на климатичната кралица Грета Маркъл Пета.

Авторът на няколко бестселъра за залеза на либерализма Дъглас Мъри пише как в сърцето на западния човек е зейнала пропаст. И той се стреми да я запълни със смисъл отвъд и направо против историческото завещание на предишните поколения. Засега не му се получава. Резултатът е сюрреалистична гротеска по Бунюел и неговия шедьовър за моралната инверсия „Фантомът на свободата“. Най-галените, глезени, пазени и луксозно гледани деца в историята на човечеството се превърнаха в карикатруно кръвожадни изчадия, мятащи доматена супа по картини на Ван Гог. Време е за промяна в климата... на цялата ни модерна култура.

Владислав Апостолов

20/08/2024

“Вярно е, че бях пробита като фалшива монета, но туй няма никакво значение, щом наистина не съм фалшива. Трябва само да имаш търпение и да чакаш: а в края на краищата истината винаги излиза наяве!”
“Сребърната паричка”, Ханс Кристиан Андерсен

19/08/2024

Как идват диктатурите? Как се появяват онези, които ви обясняват, че ще ви спасят, ще ви дадат свобода, богатства, равни права? И какво следва след това? Научили ли сме си урока? Отговорът е в този цитат от роман, който разказва за България преди и по време на Втората световна война .

“Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си.”
- Димитър Димов, Тютюн 1951 г.

18/08/2024

- Мога да се движа! И да говоря! И да вървя!
- Да, Пинокио, вдъхнах ти живот.
- Защо?
- Защото тази вечер Джепето се помоли за истинско момче.
- Аз съм истинско момче?
- Не, Пинокио. Но сбъдването на желанието на Джепето зависи изцяло от теб.
- От мен?
- Докажи, че си смел, честен и безкористен, и някой ден, ще бъдеш истинско момче.

Карло Колоди. "Приключенията на Пинокио"

17/08/2024

Стремим ли се към безличнието?

Стремим ли се към големия град, в който ще се слеем с тълпата и ще станем просто един от многото?

Стремим ли се към голямата общност от държави, които ще ни погълнат и ще изгубим идентичността си?

Стремим ли се да бъдем общество без лик, без нрав, без желания?

Стремим ли се да сервилничим?

Стремим ли се да забравим кои сме?

Стремим ли се към безполова аморфност?

Кой беше казал „Загубим ли България – загубили сме всичко?“

Защо „Облаче ле бяло“ (текст: Ран Босилек) все още е една от любимите ни песни?

Помним ли кои сме ние?

Помним ли за великите открития?

Знаем ли кой е Петър Димитров Петров – открил електронния часовник?

Чували ли сме за Димитър Съселов, който е открил планета на пет хиляди светлинни години от слъцето? Все още това е най-отдалечения обект от нашата звезда познат на човечеството.

Имаме ли представа кой е Георги Наджаков? Този човек е изобретил принтера.

А помним ли великия Асен Йорданов, който освен всичко е и конструктор на първия в света транспортен пътнически самолет "Douglas DC-3"?

Знаем ли, че пак той е измайсторил телефонния секретар?

А за Румен Антонов знаем ли? Изобретател е на автоматичната скоростна кутия.

В по-стари времена… Българският календар е един от първите в света. Някои казват, че е най-стария.

Българската азбука се използва от 500 млн. души в Европа и Азия.

България няма нито едно пленено бойно знаме.

В по-нови времена… Проф. Илиян Илиев – откривател на бактерия с по-добри възможности от Лактобацилус.

Йордан Камджалов – гениален диригент.

Васко Василев – изключителен цигулар.

Станислав Трифонов - Насимо - световен графити артист.

V-Ray технологията за създаване на 3D фотореалистични изображения е изобретена от Владимир Койлазов и Петър Митев през 2017 г. Владимир Койлазов получава „Oскар“ в категорията „Научни и инженерни технологии“ за „оригинална концепция, дизайн и прилагане на технологията V-Ray“.

Нова система за рендериране на изображения, изобретена от Георги Боршуков, Ким Либрери и Дан Пипони, за която печелят „Оскар“ през 2001 г. в категорията за технологични постижения. През 2015 г. печелят втори „Оскар“ за своята система, която позволява създаването на изключително реалистични човешки лица, като се използва компютърна анимация.

Има и още много и много… Аз съм щастлив, че съм българин и ще се постаря да не посрамя името! А ти? Ние сме дали толкова много...

Защо искаме да сме като другите като на нас друго ни е отредено? Не! Ние не можем да сме като останалите! Към какво трябва да се стремим?

17/08/2024

Здравейте приятели, ако има автори на приказки или кратки истории за деца или пораснали деца нека да споделят творбите си тук. Молим да споделите публикацията, за да достигне до повече хора.