30/03/2025
🎹 СОЛФЕЖ 🎹
Отдавна веч' не съм младеж,
въз петдесет съм даже аз.
Ей тъй, без повод, тоз солфеж
така ме грабна мен със страст.
От раз реших се, някой друг
урок да взема като старт.
За да докарам някой звук
и аз поет да бъда – бард.
Че знае ли човек и виж,
без думи, с ноти в листът бял
аз, моя муза за престиж,
наложи ли се – бих възпял!
Във някой слънчев ден дори
възможно е симфония
в ръцете ми да заструи,
защо не в Аполония?!
Но трябваше ми майстор клас
и ха сега де, кой да е?
Такъв човек май нямах аз,
по ноти да ме подведе.
Не щеш ли по обява, ах
усмихна се късметът мой.
Та отведнъж и със замах
отсече ми главата той.
Не майстор клас, а божество,
пред мен стоеше крехка тя.
И рекох си: сега какво,
каква е тази грехота?
Бе в бяла ризка от ефир,
под нея нищото едно
със снежно тяло кат' кефир,
анфасът вирнал пък зърно́.
Ах, само, как го вдигна тя
капака – грейна тоз роял,
пред него огнено пламтях
облян във пот и тръпки цял.
Напра́ви го с такъв финес,
с ръце от нежен бял памук
и с тяло виещо се "S"
подканящо: ела ми тук!
Но трябва си търпение –
тя през усмивка промълви –
без никакво съмнение,
в ръцете ми се оставѝ!
Макар и да не съм младеж,
а малко над петдесетте,
със мен след всеки нов солфеж
меракът тръгна да расте.
Бурен Трън