19/08/2025
#ГолемитеЕлектрони № 6, поредица за най-влиятелните творци в електронната музика
Не съм сигурен кога точно за пръв път чух парче на Orbital, но мисля, че първото беше Chime или Halcyon, някъде около 1993 г. Знам обаче, че тези парчета оставиха неизличима следа в юношеското ми съзнание, защото макар да съдържаха познатия и любим брейкбийт, те бяха много повече от бийта… Когато през 1995 г. излезе филмът „Хакери“, чийто саундтрак включва Halcyon, парчето вече беше едно от любимите ми – разбира се, целият саундтрак е чудесен и е добър повод човек да го изгледа (за пореден път) – и Анджелина Джоли е готина, но музиката е къде-къде по-яка! Тогава вече имах албума Snivilisation и касетката беше една от често въртените – Are We Here?, Sad But True, Science Friction. Обичам да разказвам и историята на запознанството ми с In Sides през 1996 г. – в гаражното магазинче Metalstorm под халите в Русе, където ходехме (с влака от Разград) горе-долу всеки месец, месец и нещо, за да търсим нова музика. Когато влязох в магазинчето в горещия августовски ден, бабата, която продаваше музиката, ми каза: „Тук имам едно ново нещо, което мисля, че ще ти хареса.“ О, да! Особено The Box. Особено Out There Somewhere. Особено Dŵr Budr. Особено P.E.T.R.O.L. И, разбира се, The Girl with the Sun in Her Head и Adnan's.
Orbital са братята Пол и Филип Хартнол, които започват да творят през далечната 1989 г., когато рейвовете в Англия тъкмо прохождат, а хаус и техно музиката все още се слуша само в най-шашавите клубове. Кръщават проекта си на околовръстното шосе на Лондон M25, чието прозвище е "Орбитъл" – пътят, по който обикновено се стигало до местата на рейв партитата. Пробиват чак през 1994 г. след впечатляващо изпълнение на фестивала в Гластънбъри. Най-отличителната черта на техните изпълнения е, че свирят на живо – подскачащи между рафтовете с техника, с антените лампи на главите си, които отдалече и в тъмното ги карат да изглеждат като извънземни. Защото са – или поне музиката им е. Дори да не сте ги слушали специално, много е вероятно да сте чували поне парчето The Saint, което е част от саундтрака на едноименния филм от 1997 г. с Вал Килмър. Аз обаче се кефя повече на Satan („Тате, какво означава „разкаяние“?“ „Ами, сине, интересното на разкаянието е, че е по-добре да се разкайваш за нещо, което си сторил, а не за нещо, което не си. Между другото, ако видиш майка си този уикенд, не ѝ казвай…“). Друго прекрасно тяхно парче е Beached от саундтрака на „Плажът“ (2000 г.) с Леонардо ди Каприо.
Често казано след албума им от 1999 г. The Middle of Nowhere Orbital излязоха от списъка ми с любимци, чието творчество следя, защото още в него забелязах следи от изтощаване на творческия им гений. Но все пак краят на 90-те, да не говорим за началото на новото хилядолетие, беше време на музикално изобилие в сферата на електронната музика дори и в захлупена България.
Пол и Филип Хартнол се разделят и поемат по собствен път няколко пъти. И после пак се събират, за да издадат нещо заедно. Не съм слушал нищо от новите им неща и трябва да си призная, че отивам на концерта им в София след два дни с надеждата да чуя много от деветдесетарските им неща. Сигурен съм, че същото важи и за по-голямата част от останалите, които ще посетят събитието.
Ако харесвате неправолинейна електронна музика, отделете мъничко от скъпоценното си време и чуйте някои от парчетата, които споменавам по-горе. За мен те продължават да бъдат музикални откровения. Сигурен съм, че ще докоснат нещо и у вас!
