Sir Dancealot

09/12/2025

Дейв Дорел, един от първото поколение хаус диджеи в Обединеното кралство, признава, че се обезсърчава, когато диджеят се издига толкова нависоко над пулта си. „Запалих се на мига по единението, което обещава мотото „не се делим, диджеят и дансингът са едно — казва той. — Обожавах всичко това.“
За Дорел едно от най-хубавите неща в ранните асид хаус клубове са димните машини. Те, твърди той, са истински изравнители. „Никой нямаше представа какво се случва. Беше страхотно. Просто всички бяхме заедно — докато си танцувам в диджейската кабинка, аз съм като всички останали, които танцуват на дансинга.“
Въпреки това той успява да види посяването на семената на славата.
„Беше неизбежно, разбира се, това да бъдеш на един-два метра над всички на подиума да накара някои хора да си изгубят ума в облаците. Диджеите изведнъж си казаха, че трябва да имат я Ferrari, я Porsche, нали се сещате. И хората ти мъкнат куфарите с плочи през тълпата, сякаш ти си кралят… Я, моля ти се!“
Някои смятат, че цялата тази история със звездните диджеи е твърде нелепа и посочват, че човек, който пуска плочи, никога няма да има същата магнетична аура като някой традиционен изпълнител като, да речем, Джеймс Браун.
„Диджеите просто не са в състояние да се издигнат до такова ниво на божественост — настоява Мат Блек от „Колдкът“. — И все пак има един огромен пиедестал. Казват ни: „Ето я новата звезда“, а там стои един човек, който всъщност не прави нищо друго, освен да си играе със слушалките.“
„Не става дума за теб. Става дума за тях — казва Лиса Лауд. — Не става въпрос за теб, който стоиш там горе като някакъв бог. Хората плащат спечелените си с труд пари, за да се насладят на едно преживяване, което вие — ако имате малко смирение в себе си — ще си скъсате гъзовете, за да го осигурите, защото това е техният начин да изпуснат па̀рата. Това е тяхната вечер.“

Откъс от книгата Last Night a DJ Saved My Life, история на диджейството, чийто превод завършвам сега. Откъс, който трябва често да препрочитаме. Защото в диджейството е пълно с много малки човечета, на които страшно им се иска да са големи.

19/08/2025

#ГолемитеЕлектрони № 6, поредица за най-влиятелните творци в електронната музика

Не съм сигурен кога точно за пръв път чух парче на Orbital, но мисля, че първото беше Chime или Halcyon, някъде около 1993 г. Знам обаче, че тези парчета оставиха неизличима следа в юношеското ми съзнание, защото макар да съдържаха познатия и любим брейкбийт, те бяха много повече от бийта… Когато през 1995 г. излезе филмът „Хакери“, чийто саундтрак включва Halcyon, парчето вече беше едно от любимите ми – разбира се, целият саундтрак е чудесен и е добър повод човек да го изгледа (за пореден път) – и Анджелина Джоли е готина, но музиката е къде-къде по-яка! Тогава вече имах албума Snivilisation и касетката беше една от често въртените – Are We Here?, Sad But True, Science Friction. Обичам да разказвам и историята на запознанството ми с In Sides през 1996 г. – в гаражното магазинче Metalstorm под халите в Русе, където ходехме (с влака от Разград) горе-долу всеки месец, месец и нещо, за да търсим нова музика. Когато влязох в магазинчето в горещия августовски ден, бабата, която продаваше музиката, ми каза: „Тук имам едно ново нещо, което мисля, че ще ти хареса.“ О, да! Особено The Box. Особено Out There Somewhere. Особено Dŵr Budr. Особено P.E.T.R.O.L. И, разбира се, The Girl with the Sun in Her Head и Adnan's.

Orbital са братята Пол и Филип Хартнол, които започват да творят през далечната 1989 г., когато рейвовете в Англия тъкмо прохождат, а хаус и техно музиката все още се слуша само в най-шашавите клубове. Кръщават проекта си на околовръстното шосе на Лондон M25, чието прозвище е "Орбитъл" – пътят, по който обикновено се стигало до местата на рейв партитата. Пробиват чак през 1994 г. след впечатляващо изпълнение на фестивала в Гластънбъри. Най-отличителната черта на техните изпълнения е, че свирят на живо – подскачащи между рафтовете с техника, с антените лампи на главите си, които отдалече и в тъмното ги карат да изглеждат като извънземни. Защото са – или поне музиката им е. Дори да не сте ги слушали специално, много е вероятно да сте чували поне парчето The Saint, което е част от саундтрака на едноименния филм от 1997 г. с Вал Килмър. Аз обаче се кефя повече на Satan („Тате, какво означава „разкаяние“?“ „Ами, сине, интересното на разкаянието е, че е по-добре да се разкайваш за нещо, което си сторил, а не за нещо, което не си. Между другото, ако видиш майка си този уикенд, не ѝ казвай…“). Друго прекрасно тяхно парче е Beached от саундтрака на „Плажът“ (2000 г.) с Леонардо ди Каприо.

Често казано след албума им от 1999 г. The Middle of Nowhere Orbital излязоха от списъка ми с любимци, чието творчество следя, защото още в него забелязах следи от изтощаване на творческия им гений. Но все пак краят на 90-те, да не говорим за началото на новото хилядолетие, беше време на музикално изобилие в сферата на електронната музика дори и в захлупена България.

Пол и Филип Хартнол се разделят и поемат по собствен път няколко пъти. И после пак се събират, за да издадат нещо заедно. Не съм слушал нищо от новите им неща и трябва да си призная, че отивам на концерта им в София след два дни с надеждата да чуя много от деветдесетарските им неща. Сигурен съм, че същото важи и за по-голямата част от останалите, които ще посетят събитието.

Ако харесвате неправолинейна електронна музика, отделете мъничко от скъпоценното си време и чуйте някои от парчетата, които споменавам по-горе. За мен те продължават да бъдат музикални откровения. Сигурен съм, че ще докоснат нещо и у вас!

20/07/2025

Sir Dancealot гостува в подкаста Cryptic vibes заедно с ESOUNDC, където поднесохме подборка от дийп хаус и дийп техно/детройт техно, мискирани на винил. Можете да слушате и гледате записа на епизод 62 на Cryptic Vibes тук: https://www.youtube.com/watch?v=fRSjWi-m7i4

Dance, even if you have nowhere to do it but in your own living room!

Made with Restream. Livestream on 30+ platforms at once via https://restream.io1. Sir Dancealot познава магията на електронната музика от 90-те години на мин...