05/10/2026
🌋🌋 Втори опит за наблюдение на вулкан и този път – от сушата.
Валя, каквото валя през деня и 30 минути преди да свърша работа слънцето се показа иззад облаците. Уверих моята спътница, че нагоре по баира няма да е кално, защото този тип почви съхнат по-бързо. Помислихме малко и в 16:30 взехме генералното решение да се качваме до възможно най-високата точка, позволена за достъп без гид. Това е някъде около 270–290 метра (виж снимка 2).
Сложихме удобни обувки и дрехи. Вода, храна, яке и челник в раниците и юруш по баира. 😃
Имаше обаче нещо, което не бях предвидила.
Пътеката до горе беше пълна с „препятствия“. Поне за мен. 😂 Не предвидих, че след падналия дъжд всички видове гущери ще излязат да се препичат на слънце. Мен ме е страх от гущери, змии, паяци и всякакви подобни. Както казвам шегувайки се: „Обичам природата, но ако съм зад стъкло.“ Хаха 😃😅
Още в началото на пътеката, като усетиха стъпките ни, се разбягаха като луди. Те скорострелно се шмугваха между камъните, а аз търчах още по-скорострелно нагоре. Не знам мен ли ме беше повече страх от тях или тях от мен. 😂 Със сигурност, ако имаше хора наоколо, щяха добре да се посмеят.
До половината на пътеката срещнахме един колоездач — хал-хабер си нямам какво правеше по тия чукари с колело — една двойка и една по-възрастна жена.
На едно място тревата ставаше много висока и закриваше стръмната пътека от всички страни. Е, там вече беше изпитанието.На бегом издрапах до завоя и само се молех да не видя някоя змия. Тогава и най-мощният рев на вулкана щеше да бъде заглушен от моите писъци. Хахаха! 😂 За щастие, змия не видях. Тревата отстъпи място на каменист терен с много ниска растителност.
А гледката към необятното море и хоризонта беше спираща дъха. 🌊
Слънцето отиваше към залез и се оглеждаше в морето, създавайки златисти оттенъци по водата. Но безкраят, мили мои... безкраят наистина не се побира в съзнанието.
От едната страна имаш мощта на планината и вулкана, а от другата — безкрайното море. Сили, които могат да те пометат за секунда и от теб не би останала и прашинка.
Беше величествено.
Тази гледка се запечата в съзнанието ми и до днес.
Бях извадена от унеса от могъща експлозия, идваща зад гърба ми. Вулканът се събуждаше, но лава не видях.
Продължихме по нагорнището до крайната точка. Вече почти не забелязвах животинките наоколо. Може би и те се бяха скрили след голямото БУМ. 💥
Когато пристигнахме горе, имаше повече хора. Не знам дали бяха дошли от други пътеки, или просто се бяха качили преди нас. Всички заехме местата си и трепетно зачакахме в тишина. Казват, че вулканът изригва на всеки 30–40 минути. Ние чакахме около два часа и никакво съществено изригване не се случи.
Вече започна да се смрачава и се зачудихме какво да правим.
Но тогава от кратера се разлетя лава и всички извикахме:
„Уааау!“ 🤯🌋
След това и луната изпълзя над върха и цялата картина стана магична.
Не исках да слизам обратно и не мислех за обгръщащата ни тъмнина. Бях се заковала на едно място и не можех да откъсна очи от вулкана. Последва още едно изригване. След по-малко от 10 минути — още едно.
Изоставих снимането. Краката ме боляха, беше ми студено, но нищо от това нямаше значение. Бях напълно потопена в момента и с всички сетива усещах мощта на природата.
На слизане спряхме за момент да хвърлим последен поглед и тогава огромно количество лава полетя във въздуха. Краката ни замръзнаха и отказваха да помръднат.
Стоиш в тъмнината и просто гледаш.
С интерес. Със страхопочитание. Без думи.
Беше съвсем различно чувство да си толкова близо.
Нито една снимка или видео не могат да пресъздадат и покажат това, което видях и изпитах в този момент.
След около час и половина бях обратно в градчето и се наслаждавах на вечерята си.
Уж си бях същата, но някак променена.
Този ден се изправих пред много страхове и признавам — на моменти ми беше страшно да продължа. Но го направих и се гордея.
За много от вас това може да звучи като нещо дребно и незначително. Но не забравяйте, че всеки живее с различни страхове.
И нещо незначително за един може да бъде огромно препятствие за друг. ❤️
